Случи се почти неочаквано един зимен следобед в университета. Емануил – колега, с когото в почивките между лекциите често изпадахме в спорове за живота, за бъдещето, все ме упрекваше как чисто съм гледала на света, как съм величаела духовното, а съм отричала материалното и как изобщо съм записала специалност икономика. Измъкваше доводи свързани с тогавашната ми работа като сервитьорка, незавидното ми социално положение, стараеше се всячески да ме уязви и понякога се удивлявах на поразителното му ораторство в съчетание с ограничения му ум. Аз разбира се твърдях, че не отричам влиянието на материалното, но в примерите от живота, то по-често ни обричаше на консуматорство и самозабрава и мечтаех за малки и смислени неща, за уютен дом, пълен с любов и детски смях.

 Веднъж стояхме в кафенето, разказвайки му че съм започнала един роман, който ми се струва все още мътен, но в който любовта ще е качена на пиедестал и той реагира доста остро. Според него това било загуба на време. Смяташе, че приписвам качества на героите си, че те по природа са зли, а аз исках да му покажа, че греши, че един лош човек може да стане добър, че дори грозното погледнато от точния ъгъл е очарователно . Но той не приемаше за чиста монета думите ми и аз сякаш да му докажа, че не е прав, му дадох да прочете последното ми есе за стремежът на човека към хармония и съвършенство. Емануил тогава започна да вулгарничи с метафорите и с насмешка се забавляваше с прочетеното, казвайки че ще спечели толкова много пари, че без капка угризения ще се сношава пред бъдещата си съпруга с двете си предполагаеми прислужници в огромната си бъдеща къща, а аз само ще си мечтая в романите за мъж като него. Казваше също, че никога няма да изпитва любов, абстрахирал се от подобни емоции във връзките си, че на жената не е дадено да бъде свободна, както е дадено на мъжа и още, и още твърдения, които повече биха отивали на някой касапин или бей, отколкото на младо и амбициозно момче като него.

Признавам си, че тези словесни дуели понякога бяха изтощителни за мен, защото да накараш един грубиян от провинцията, един атеист, сух деспотичен ум да прозре невидимото, да чуе мелодията на природата, да почувства радостта от любовта, да подаде ръка без умисъл, или да улови слънчевият лъч, процеждащ се през стъклото и да забележи, че за този трепет не трябва практично око, а съвсем малко усет, бе наистина уморително. От друга страна сега си мисля, че и на него не му е било лесно да проумее природата ми и може би и двамата виждахме един в друг, неща които нямахме и вероятно на това се дължеше тогавашното ни любопитство. Съдейки по иронията в смеха му, сега си давам сметка, че е възможно непримиримостта в думите ми още по-яростно да го е тласкала към неговите убеждения, ако изобщо можеха да се нарекат така. Но нека все пак да вметна, че тогава бяхме на 19-20 години, светът ни изглеждаше като баница с късмети и всеки от нас вярваше, че му предстоят предимно правилни избори.

   През онзи късен следобед не ми се говореше. Той си беше маркирал една много красива колежка. Да споменем, че той също беше привлекателен – със сравнително дълга къдрава тъмна коса, матова кожа, доста висок, с тренирано тяло,(твърде грубо) но тогава нещо ме караше да се съмнявам, че при него ще проличи духовната красота или, че ще измени на практизма си.

  В онези минути на следобеда, чувах гласа му пред вратата, понякога докосваше дръжката и тя издаваше тракащ звук, а той все така стоеше от другата страна. Надявах се да не влиза скоро, исках да е тихо, а вътре се чуваше дори жуженето на лампите. Бях изпаднала в ужасно настроение и си мислех, че от известно време разговорите, както и той вече са ми напълно безразлични. Избягвах да му споделям, каквото и да е. Бях се вглъбила в себе си, обзела ме беше апатия. Чудех се какъв е смисъла на живота. Наскоро дядо го бяха приели в болница, успях да видя в болничното легло дивите му очи , които бълнуваха от болка, стряскаше се, питаше ме:" Коя си? Чия си?". После бях потресена от погребението. Не е редно да навлизам в подробности. Смъртта го сграбчи за ден и въпреки всичко в онези дни, нито брат ми, нито аз приехме, че той е мъртъв. И тогава единственият ми изповедник, моят най-скъп другар през всички мъчителни дни - беше тетрадка със стихове. Тя стоеше разтворена на масата и тогава, чакайки ме – готова да изпълним нащия ритуал. Затворих очи. Отвън се чуваше гласа на Емануил и женския смях. След около половин час, доцентът по търговско право трябваше да се върне и да довърши лекцията, която той водеше умело, разбираемо, с чудесни примери от живота, дори бих добавила донякъде и поетично. В стаята лампите светеха, навън мръкваше и снега блестеше с особен блясък. Имах предостатъчно време. Взех химикала и написах първото изречение:

Ще опита смъртта всяка жива душа…

И тогава изведнъж мръкна. Емануил, стоеше с ръка на копчето и се смееше. Аз му извиках да светне, но той винаги обичаше да си играе с търпението ми и вместо да освети стаята, ме остави така. Станах и светнах, опитвайки се да приема равнодушно поведението му, предполагайки че момичето пред вратата вече е напълнила жилите му с огън и сега вероятно напълно материализира образа му за съвършената жена. Възможно е и да съм изпитала доза ревност, имайки предвид отчаянието си тогава, но сега не бих била толкова самонадеяна да го потвърдя със сигурност, дали ме е вълнувал по друг начин, освен като приятел, но както и да е. И ето отново взех химикала. И тъкмо написах още едно изречение, когато той влезе загаси и отново излезе. Аз се извиках след него да не го прави повече и вече ми идваше да изляза, но прецених, че няма да е редно да го злепоставям пред обекта на желанията му. Преглъщайки отново си светнах  лампите и пак се настаних на стола. Третият път беше почти веднага, аз се хвърлих импулсивно напред, дори не го изчаках да затвори вратата. Излетях като хала от стаята и го ударих с вратата. Той не очакваше, но запази самообладание пред колежката и се направи че не е усетил нищо. Но въпреки това реших, че болката му е нищо пред моята и за всеки случай предупредително тряснах вратата, пак си светнах лампите и седнах. Тогава изведнъж той дойде, попита ме нещо и без да успея да реагирам на бързината му, ми измъкна тетрадката изпод дланта и тръгна към коридора. Затичах се след него, представяйки си как се яхам на гърба му, повалям го и си връщам тетрадката. Нищо такова не стана. Той беше по-бърз, навсякъде имаше студенти, между които и наши колеги. Следях го на около десет крачки, а той внезапно отвори тетрадката и започна да чете с висок и патетичен тон, едно по едно части от стихотворенията ми, или по-правилно е да кажа – изповедите ми, които тогава смятах за прекалено лични. Четеше ги високо и победоносно, като някой подлизурко докопал се до внимание, а другите му се хилеха отсреща и го подстрекаваха. Измъкна отнякъде стол и се качи на него. Още ясно си спомням как не исках да чувам израза на собствените си чувства, болката, унижението, ужаса, страха, които бях изливала, макар и в банални стихове, но думите ми излизаха през неговата уста с подигравка, молех го да спре. Прииска ми се да се скрия вдън земя и да не гледам как най-съкровените ми чувства излизат от хищната му младежка усмивка, без срам, ей така, все едно чопли слънчоглед и плюе. Цялата бях изтръпнала от ужас и несъвършенството на младостта ми и неговата буйност и желание за реванш, изкипяха всичките ми капки кръв и се събраха в лицето. Вече не исках тетрадката, а само да го накарам да млъкне, но разбрах, че ще настане още по-голяма суматоха, ще привлека допълнително внимание и се отказах. Оставих го и тръгнах към залата. Нямаше смисъл. След малко дойдоха всички. Доцентът ми подаде тетрадката.

– Силвия, разбрах, че е ваша.

Погледнах го с благодарност, учудвайки се че ми знае името. Беше измачкана, пипана, покварена. Моята тетрадка. Емануил стоеше на отсрещния, чин с двайсет и четири каратовата си усмивка рошав като дявол и с ехиден поглед. Всъщност името му значеше – Бог с нас. Сърдих му се известно време, бях го видяла в неприятна светлина и тетрадката изгорих, но после ме налегна по-сложна дилема и забравих за случката.

 Той междувременно започна да излиза с красивата ни колежка, дори веднъж отидохме тримата заедно на парти. Емануил, както и аз не пушехме, той дори и алкохол не близваше, но се проявяваше като себичен, ревнив, направо деспотичен към момичето. Тя трудно го изтърпя и съвсем скоро я видяхме с друго момче. Излизахме от време на време като приятели, обичах да му го припомням и няма да е честно, ако пропусна да кажа, че се забавлявахме искрено и от сърце, но  веднъж след една среща с баща му и някакъв важен господин, му се втълпи в кратуната, че трябва да става военен.

      На следващата година той се прехвърли в Национален Военен Университет, смени някои от възгледите си, интересите си, обърна се към литературата. Понякога четях писмата му, тогава още на хартия, с находки от едва доловима замечтаност и се чудех дали са от същия Емануил, който ме докара до инфарктно състояние онзи следобед. На снимките беше късо подстриган, обръщаше се към мен със скъпо Жълтурче( защото в университета носех предимно жълти дрехи), вече не бе така рязък, споделяше че е срещнал духовен водач в лицето на книгите, че е овладял още един чужд език, че се е дисциплинирал и скоро ще го повишат. И наистина след време пак писа, бяха го повишили, живееше във военна квартира, самотно и скромно. След това изпълни три мисии, едната от които беше застрашила пряко живота му. Аз се опитвах да му дам кураж, но истината е, че пътя на Емануил беше трудно смилаем, както за тогавашните, така и за сегашните ми разбирания. Суровото оцеляване, лишенията, безсмислието от проливането на невинна кръв, това не беше моята вяра, но все пак той се беше оказал там – спуснат право на фронта, в центъра на терора. "Пътят ми е затрупан с ковчезите на приятелите ми". – ми написа, когато се върна в България. Пуснали ги директно в бой, с нискокачествена екипировка, с мизерни оръжия и ги оставили да се спасяват. Насилията, убийствата, ужаса от войната - връщаха от мисиите момчетата ни половин хора. И аз скоро се бях убедила в това – от начина на живот и разказите на един емигрант, докато живеехме в Уелс с моя бъдещ съпруг. Тогава двамата тъкмо бяхме започнали работа в една фабрика за месо, а мисионера работеше там като касапин. Освен, че беше два кокала, непрекъснато кашляше от цигарите, имаше изпито, жълто лице и докато разказваше, ръцете му трепереха. Личеше дори в заекванията му нестабилност,  физическа слабост, но работеше тежката работа, сякаш с последни сили и доколкото можеше се държеше достойно. Той ми изплака живота си пред бутилка с ракия. Не беше лесно да видя герой от Камбоджа и Кербала в това състояние. За щастие Емануил успя да се върне жив, опази се от всички капани, но трудно преглъщаше прегорялата съвест на държавата. Той сподели как някои рейнджъри с по-крехка психика полудявали, други ги връхлитали мании,  или кошмари. Стъпили веднъж на собствена земя едни се вкопчвали в хазарта, втори в плътски удоволствия, трети в алкохола и наркотиците. Пропадали безславно, ставали неудобни за системата и тихомълком ги изритвали от военна служба. Емануил никога не бе докосвал цигари и алкохол, а от писмата разбирах, че към жените критериите му растат със скоростта на светлината . Понякога му припомнях за къщата с двете чистачки, за да му повдигна духа, а той казваше че не е забравил и някой ден наистина ще ми покаже, че не е излъгал. Беше станал болезнено затворен, но някак си усещах, че в съзвучие с отговорния му чин и вродения му доспотизъм обрича на провал бъдещите си връзки. После го повишиха пак, казваше че баща му се гордее с него, че вече знае точно какво и как ще го постигне. Целеше се във военното министерство, беше създал връзки, среда и всичко каквото би могло да му помогне, за да се издигне. Изобщо не се усъмних в думите му, силно вярвах в него, той наистина носеше в себе си тази амбициозност, характерна за човек идващ от провинцията и можеше да постигне всичко.

И тук поради оскъдна информация и липса на вест от Емануил вярвах, че неговата история е намерила своя път. Предполагах, че Емануил е затвърдил стремежа си към материалното, прославил е баща си и селото, изплувал е над блатото – все така целеустремен и е завършил образа на амбициозния, човек от село с последните щрихи на така бленувания успех. Обаче накрая разбрах, че това за моя изненада не се е случило.

Изминаха няколко години оттогава, аз вече бях омъжена и майка, изпитвах благодарност че с мъжа ми вече си имаме собствено жилище, че нямаме семейни сътресения, че сме в родината си и всичко е горе-долу както беше в представите ми. И ето, че съвсем скоро Емануил се свърза с мен, като се държеше така, сякаш за последно сме се чули вчера.  Не прояви желание да се заяжда и да спори, напротив беше внимателен и дипломатичен, честити ми Рождество Христово и някъде по средата на разговора каза че от три години не е военен. Не е намерил все още жената и може би никога няма да я намери. Говореше разпалено, усещах го, че дори само докато говори страда. Казваше че не може да забрави мъртвите си приятелите,  неизживели най-хубавите си години

 – Курбан байрам направи държавата от тях. Всичко е било маскен бал, Силвия! Осъзнах го твърде късно! Трябваше да напусна! Кулата ми рухна, имах нужда да се излекувам. Аз бях болен. Никога няма да узнаеш какво изживях.

Опитвах се да го успокоя, но той беше прав. Никога нямаше да разбера, защото филмите от удобния ми фотьойл изглеждаха другояче. Защото розовият ми балон беше китосван грижливо и то не една или две години, а цял живот а през него трудно се виждаше суровото лице на живота.

– Трябваше да се махна незабавно, – продължи той – да изчезна от страната и точно тогава попаднах на една фондация за доброволци в хосписи. Изпратиха ме във Франция, помагах на хора в неравностойно положение, болни от деменция и когато се върнах, основахме такава фондация и в България. Сега набираме доброволци. 

Аз не знаех какво да кажа, мълчах. Беше толкова объркващ този Емануил, гласа му и това което казваше, връхлиташе в слушалката, едновременно искрено и осъзнато.

–  Щастлив ли си?

– Щастлив съм, Силвия... – замълча, а после добави – доколкото може да е щастлив един нещастник.

Едва сдържах сълзите си, детето ме питаше нещо и ме гледаше с умните си очички. Исках да благодаря безброй пъти на Бог, че ме дари с него.

– Бог е с нас, приятелю. – успях само да кажа.

– Бог е с нас, Силвия. – отвърна той.