Емилия

Глава  дванадесета

Понеделник  винаги  беше  напрегнат, тежък ден. Оперативки, операции, нови пациенти, и най-вече след почивния ден на никой не му се работеше. След 6-дневна работна седмица, в  неделя  даже Господ си беше дал почивка, въпреки че в понеделник пак нямал нищо за правене или създаване,  всичко било създадено вече, както казвали  сътрудниците му. Да,  ама на земята не беше така. Тук в клиниката, в понеделник вреше и кипеше,   имаше много работа и когато работният ден свършеше, всички с радост и облекчение тръгваха за в къщи.

Тази сутрин Борис беше дошъл на работа пеша. Използваше последните хубави дни на есента, за да се раздвижи, да походи по улиците  позлатени от падналите листа на кестените. Тук там, по тротоара се въргаляха  бодливи обвивки на кестени с топъл кафяв цвет. Борис вървеше бавно по улица Иречек,  вглеждаше се в дечицата играещи в кварталната градинка и умората ставаше по-поносима, главата му се избистряше. Тялото му ставаше някак по-леко, а походката му  с повече настроение.

В малкото магазинче, днес продаваше Рени. Не беше я виждал от три дни. Петък, събота и неделя, клиентите обслужваше майка й.  Ваня беше хубава жена,  винаги усмихната и любезна, тя често закачаше Борис, искала да играе на сватбата му. 

-Ваня, ти ще ми станеш кума,- отговаряше на закачката с закачка Борис, купуваше хляб “Добруджа” на филии и тръгваше за дома си.

Днес, понеделнишки хляба беше свършил . Останала бе само една бяла питка, навярно защото беше деформирана и никой не беше пожелал да я купи. Борис я взе, плати левчето и тръгна към тяхната кооперация. Беше седем часа, но още беше доста светло и няколко души от съседите стояха пред входа на приказки. Борис поздрави и отмина без да се спре. Стори му се, че  съседа от четвъртия етаж искаше да му каже нещо, но Борис  се направи, че не забелязал. Нямаше никакво желание да бистри политика, нито пък  да дискутира  несвършващите проблеми на кооперацията.

Качи се пеша до третия етаж, макар че като по чудо асансьора  от няколко дни работеше безаварийно. Отключи външната врата, събу обувките и обу пантофите, както го беше научила мама Еми когато заживяха заедно. Съблече сакото и го закачи в антрето. Отиде до банята, изми си ръцете, освежи лицето си и се запъти към салона където го очакваше мама Еми за да я целуне. Този ритуал той изпълняваше ужасно много години, и нито той, нито пък тя можеха да живеят и един ден без него. Освен когато той отсъстваше от града. 

Обикновено майка му го чакаше седнала в старото кресло, вечно разглеждайки снимките от старите албуми. Много пъти, Борис се беше възхищавал  и очудвал на тази любов, на това негаснещо чувство, което мама Еми продължаваше да изпитва към “нейния” Борис, както тя наричаше дядо му.  

              Ромео и Жулиета, Павел и Виргиния,  Данте и Беатриче и други  прочути любовни двойки познава света, те са умирали или са били готови да пожертват живота си за любимия или любимата, но нито един от тях не е посветил живота си на тази любов, както беше направила мама Еми. Тя беше  пожертвала младоста си  заради това  чувство, а след смърта на любимия беше отдала цялия си живот за да отгледа внучето му. Четиридесет години Емилия не беше имала собствен живот,  четиридесет години бе живяла за него, за сина си Борис. Тя никога не се беше обръщала към него освен със “сине”. 

Борис  влезе в хола, където обикновено мама Еми седеше в креслото си, чакайки го да се върне от работа. Понякога я заварваше да гледа телевизия или да слуша музика. Имаше много дискове и касети закупени по време на пътуванията им,  други й беше записал Борис, знаейки нейната слабост за АББА и  Бони М.  Емилия я нямаше. Почука на вратата на нейната стая, никакъв отговор. Започна да се притеснява. Надникна в кухнята, и там нямаше следа от Емилия. Разтревожен почука на вратата на банята. Отговори му тревожна тишина. Борис изпадна в паника. Тя нямаше навика да излиза без него, а и не можеше. Краката и гръбначният й стълб не й позволяваха да ходи без неговата помощ и Борис намираше време да я разхожда из квартала при хубаво време, а през зимата и при дъждовно време ходеха да се разходят  в близкия мол на Стамболийски.

Сериозно притеснен Борис не знаеше на кого да се обади, къде да я потърси. Мама Еми  не ходеше по съседки, с всички беше любезна, но с никого близка.  Тръгна към хола и минавайки през антрето, забеляза че обувките й не бяха на мястото си. Това го озадачи още повече. Отново отиде в стаята й, отвори гардероба, всичко беше акуратно подредено както винаги, но мантото го нямаше, а и празните закачалки бяха доста. Това съвсем го обърка. Върна се в хола, седна замислен и тревожен в креслото на майка си и  едва тогава забеляза  няколко листа откъснати от тетрадка на малката салонна масичка. Грабна ги  разтреперан и жадно  зачете. Стомахът му се беше свил на топка, сърцето му биеше, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите му.

Сине,

           Преди всичко те моля да не се тревожиш. Бъди спокоен аз съм добре.  Спокойно приеми моето желание и решение. Ти си лекар, отговаряш за здравето на своите многобройни пациенти и трябва да си спокоен.

Много те моля, сине, не се безпокой.

Наближавам деветдесетте, възраст която малко хора достигат. Имах това щастие за да се радвам на твоите успехи, за да видя как моят единствен син, от малко плахо момченце стана красив и силен мъж и способен лекар. Живях достатъчно   дълго за да видя в теб наследеното от дядо ти и  баба ти Анна, двама лекари посветили живота си на хората. Аз имах щастието да  те видя  как растеш, да се радвам  на първолачето, което  заведох на училище  за първия учебен ден.  Радвах се на красивия абитуриент  и се гордеех със отличния студент. Стана  способен лекар и  привлекателен мъж, чието съществувание осмисли живота ми. Благодаря ти сине!

Исках да се радвам и на внуци, но не било писано. Не ти се сърдя, вината е в мен. Вече бях на доста години когато съдбата ме дари с прекрасен син.  

Сине, ти пое своя път в живота и моето присъствие вече не е необходимо. От тук нататък  нямаш нужда от мен. Не бих си простила ако ти бъда в тежест даже само един ден. Затова реших да се оттегля преди  да  видиш пред себе си една немощна старица, една човешка развалина в каквато се превръщаме всички след определена възраст. Ти си лекар и знаеш какво се случва с хора на моята възраст. Знам, че ти причинявам болка,  моля те да ме извиниш, но не можах да намеря друг начин да си отида достойно.

Не се притеснявай за мен, синко.  Добри, боголюбиви  хора ще  се грижат за да прекарам остатъка от дните си  на спокойно, приятно  място сред природата. Не искам да ме търсиш. Запази като  хубав спомен  вчерашната вечер, която прекарахме  с теб на чаша чай и сладки приказки. Гледах те, радвах ти се и  исках да те запомния усмихнат, красив, в добро  настроение. Знаех, че е нашата последна вечер.

Някой ден, когато Всевишият ме повика при себе си, отново ще прегърна  моя  Борис, и ще му разкажа за теб сине. Той не те познава,  не знае за твоето съществувание и представям си как ще се радва да чуе от мен дългия разказ за живота ми с теб. Предполагам ще ми завиди.

Тръгвам на далечен път, тръгвам в добро настроение и  спокойна за твоето бъдеще. Ти си разумен, добър и способен. Хората те обичат и уважават, знам го от тези  с които работиш.  Не се очудвай, аз имам свои тайни пътища  за получаване на информация.  

Сбогом сине! До края на живота си ще ти бъда благодарна за щастието с което ме дари, появявайки се в него. Пази се синко. Прегръщам те силно и те целувам.  Мама Еми.

Борис едва виждаше буквите, сълзите му покреха листата и размазваха думите. Мама Еми си беше отишла завинаги. Първата му мисъл беше да я потърси, щеше да открие мястото където се беше оттеглила. Но тя не искаше това. И той щеше да  уважи и изпълни желанието й.  Мама Еми беше живяла за него и си беше отишла пак заради него. Майчина любов!

Борис стана и тръгна без да знае накъде. Краката му го отведоха в стаята на мама Еми. Влезе, седна на леглото, опита се да прочете отново писмото, очите му не виждаха. Листата паднаха на пода, а той се захлупи върху нейните възглавници, които още носеха аромата на косите й. 

Утрото го завари ридаещ в стаята на майка му. От днес светът нямаше да бъде същия, но.........нали животът продължава макар и променен.