Еничарка - 1
/от поредицата разкази „Страхът”
Звукът, който издаваха токчетата на обувките ù по тротоара, ù се струваше, че е най-проглушителният и единствен шум в града. Имаше чувството, че всички я гледат и всеки знае къде отива – веднъж да се отърве, веднъж да се свърши….ако ужасът не довършеше нея преди това разбира се. Как, как стигна до това положение – какво ли не би дала да не бе сторила това преди година, а ù оставаше още цяла една и някой месец отгоре…В ушите ù прозвучаха думите на дядо ù сякаш беше вчера това, сякаш беше още жив и вървеше редом с нея „Нищо не набръчква и състарява лицето на човека така, както дълговете, чедо, нищоо.”
„Ох, дядо, дълговете да бяха само, но и грешал си, мили ми дядо, грешал си. Нищо не състарява човека така, както страхът” – говореше си наум Неда. „Да можех да си поговоря пак с теб, деденцее, да можех – би ме разбрал... или би ме научил, знае ли човек..."
"От какво те е страх, дъще – Дуня* голяма, широка – ширнал се този ми ти свят –едвам те ча ...