Sep 7, 2022, 2:02 PM

 Ерато – продължение 

  Prose » Novels
1177 0 0
Multi-part work « to contents
5 мин reading

Отначало никой не го забеляза с изключение на Яна. Тя
като опарена ококори очи и буквално се взря в него.
- Боби - извика една от жените, която го бе забелязала,
и се втурна натам. После всички извърнаха глави към
младежа и го аплодираха с бурни ръкопляскания. Съпругът
на Яна - Виктор, леко поразбута гостите с ръка, измъкна
се от тях и се приближи до момчето. Яна вече се бе
изправила от коженото кресло и с нескрито любопитство
наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред очите
й. Виктор Делинов разтвори широко ръце и прегърна
момчето с думите:
- Добре дошъл у дома, синко!
„Синко? - чу се Яна наум как повтаря думата. - Какво
става тук, по дяволите?“ Виктор й бе споменал преди
време, че има син, който живее с майка си в Германия,
но тя винаги си бе мислила, че това е някакво си момче,
което живее някъде с някаква жена, и ... толкова. Никога не й бе минавало през ума да попита Виктор нещо повече
за бившата му съпруга и неговия син. Но и той почти не
говореше за тях, дори понякога Яна си мислеше, че за
Виктор те не съществуват. „Да... почти!“ - си каза Яна, но
този път устните й се разтвориха съвсем лекичко и от тях произлезе звук. Тя се заоглежда и с облекчение въздъхна -
нямаше никой около нея, всички се бяха насъбрали около
Боби - едни го прегръщаха, други го целуваха, но по всичко
личеше, че сега той е героят на вечерта. Яна започна да
се чувства глупаво, стоеше сама и гледаше към тълпата
от хора с щастливи лица. И докато стоеше така права и
ги наблюдаваше, Боби извърна глава и погледите им се
сляха. За миг Яна усети как краката й отмаляха и нещо
сякаш опари тялото й отвътре. Лицето й започна бавно
да почервенява и ситни капчици пот избиха по кожата й.
Дългата й черна коса, вече леко навлажнена и залепнала за кожата на главата й, я подразни. Тя провря пръстите
си в гъстите кичури и се опита да ги освободи. За първи
път в живота й се случваше подобно нещо. Чувстваше се
глупаво и не знаеше как да реагира, нито как да укроти
сърцето си, което препускаше като лудо. За първи път,
откакто се помнеше, тя не успяваше да се контролира.
И докато всички тези неестествени за Яна неща й се
случваха, Боби не сваляше очи от нея, наблюдаваше я с
нескрито любопитство. Но само това тя успя да прочете в
очите му - любопитство.
Не бяха изминали повече от две-три минути, когато двамата мъже, баща и син, се изправиха пред нея. Съпругът
й нежно се усмихна:
- Яна, представям ти моя син Боян Делинов, за когото,
между другото, не съм ти говорил много.
Младата жена протегна ръката си към Боби и за
миг той се загледа в бялата ръкавица, която през своите
многобройни квадратчета показваше изваяната й ръка.
Дългите й пръсти бяха забележителни. Той нежно я
целуна. Погледите им отново се сляха и те се усмихнаха
почти виновно един на друг, сякаш бяха малки деца, току-
що извършили поредната забранена пакост.
Виктор Делинов стоеше срещу тях и ги наблюдаваше с възхищение. За миг спомените се върнаха в съзнанието
му и той отлетя далеко назад във времето. В онова време,
което вече бе толкова далеко от него, сякаш не в този, а в
някой друг живот го бе преживял. Беше толкова млад и
щастлив и вярваше, че тази негова любов ще бъде вечна.
Но уви! Когато Боби се роди, нещо сякаш се прекърши и
може би точно тогава двамата млади и влюбени осъзнаха,
че животът, който се разкрива пред тях, ги плаши. Тази
ревяща отговорност, наречена Боби, ги отдалечи един от
друг или може би тогава осъзнаха, че някъде дълбоко в
тях се криеше по един дезертьор, който всеки момент бе готов да побегне от уплаха. Любовта им увехна, те се
отчуждаваха един от друг, докато накрая се превърнаха
в добри познати. Обичаха много детето си, но никой от
тях не можеше да му посвети времето и бъдещето си.
Живееха с надеждата, че животът е пред тях, скриваха
лицата си във всекидневните проблеми и лъжеха не
кого да е, а собственото си дете, че такъв е животът на
големите. Но времето безвъзвратно отмина и те останаха
сами със спомените за миналото и бляновете за бъдещето.
Разделиха се като най-чуждите хора в света —и ето, сега
вече бързаха да намерят щастието си поотделно. Но Боби
винаги се връщаше при родителите си и всеки път без думи
им напомняше, че бягството не решава проблемите и няма
нищо по-лесно на този свят, освен да бъдеш дезертьор.
Повечето от светлините угаснаха и дисководещият
поздрави младото семейство с песен, която се изпълняваше
от Елтън Джон. Яна леко се отпусна в прегръдката на
съпруга си и музиката понесе тялото й, проникна в душата
й и я изпълни с едно ново чувство. Тя прегърна страстно Виктор и го целуна.
Когато танцът приключи, Яна се доближи до отрупаната
с плодове и алкохол маса и помоли обслужващия сервитьор
за чаша водка „Финландия“ и портокалов сок. След това отново се отпусна в коженото кресло и се загледа в
гостите, но погледът й буквално препускаше от лице на
лице и когато срещна отново очите на Боби, се прикова в
тях. После зениците и се разшириха,като орбити ,потъна и изгуби себе си в красивата мъжка фигура. Когато буквално изтръгна
погледа си от Боби, Яна му се усмихна и леко му кимна
с глава. Мъжът от своя страна й върна заговорнически жеста.
Вечерта бе към своя край и много от гостите напуснаха
празненството. Една натрапчива мисъл отново завладя
съзнанието на Яна и, въпреки че тя се усмихваше на
всички и нежно ги целуваше за довиждане, мисълта,
която я бе обсебила, не спираше да я тормози: „По-малко
глупава ли съм или по-малко умна, че единственото, което
сега желая, е да вкарам Боби в леглото си?“
 

© Руми Пенчева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??