ЕСЕН
В ЗАЛЕЗНИЯ ЧАС
Кòсите лъчи на залязващото слънце за последен път докосват с любовта си височината, на която аз стоя. Прощално галят оределите листа на клоните на дърветата в последния ден на септември и златят върховете на прегорялата трева в краката ми. Топлината им пълни очите с надежда, обгръща с длани заоблените лица на узрелите ябълки, които изпращат слънцето с усмивка и с очакване за нови срещи и за нови приключения. Лъчите целуват с устни гладките зачервени бузи на плодовете, под погледа на ревнивия вечерник, слязъл от Балкана и галещ всичко с дъха си. И е трудно да се разбере в дълбоката тишина, под есенното небе, слън­цето ли ухажва плодовете, или те него. Едно обаче е ясно от погледа на билата на вечерните хълмове, че планината е доволна и се радва на такава близост, на такива топли отношения. Дори реката е доволна, защо­то е хванала с ленивата си вода отражението на грими­рания от залеза облак и бълбука в бързеите с разпененото си щастие. Аз виждам как животът си тече к ...