Здравей, mon cheri, пиша ти тези редове, докато слънцето навън умира бавно, процеждайки своите лъчи подобно на златна утайка, която се отмива от ситото на луд златотърсач, за да изчезне в студената и бурна река. Чудех се как да започна тази изповед и дали тя ще има някаква стойност за теб? Преди бях друг, обикновен. Разгулник, бохем, любовник, богаташ, опънат лък, тънка струна, дебела книга, пълна мастилница, която запълваше безброи страници. С други думи прозаичен и скучен. Не знам кой вятър ме довя до тук. Не знам и кога точно дойдох, но сега съм опрян на бюрото си като многовековно дърво, което всеки миг ще рухне под напора на вселената. Лека полека пурпурното цвете, което представлява душата ми, взе да се разлиства и да ме кара да правя неща, които не съм искал или не е трябвало. Лудостта ми е пълна. Когато бях в нейната пролет, се усещах силен. Едвам-едвам започваше тя да тупти в мен. Караше ме да надникна над стената от съзнанието ми и да се изправя сам срещу пустата си душа, която представляваше и моят свят. Безсмислено е, от сега ти казвам, да си задаваш въпроси за любовта, за смъртта и за смисъла на нещата. То е като да искаш да изпиеш водата от океана, или да се насладиш на последния изгрев в живота си.
Сутрините ми са оловни тежки. Очите ми привикват все по-бавно и по-бавно към дневната светлина, която запълва иначе празното ми съществуване. Отивам много бавно до пазара, за да купя плодове. Когато стане пладне, усещам живота си преполовен наполовина и започвам да чакам есента на деня, която да ме отнесе в покоя на нощта, за да мога пак да послушам музика, захапал тръбата на живота, изразявайки се в тънка струя опиум. Опиумът ми е приятел. Той умее да ме изслушва и да ми даде най-добрия съвет. Той ме подкрепя и ме укорява, задето не се обаждам на момичето, което обичам или вече пък ми е безразлично. Претендирам за второто. Дните ми текат бавно. Толкова бавно, сякаш целият свят спира да се върти и аз съм единственото живо същество на земята. Или поне в моето съзнание. Взех си куче. Държа го на двора, но гласовете на пурпурните цветове ми казват, че трябва да го пускам вътре. От време на време ми прави впечатление, че се пренася в страната на Морфей. Особено, когато попадне в компанията на моя съветник. После спи с дни. Дори и когато е напълно будно. Кръстих го Пруст и ще ти доверя нещо. Той е сляп. Пожелах го такъв, за да може да ме усеща по-добре. Нали казват, че слепите могат да усещат всичко.
© Атанас Атанасов All rights reserved.