Денят беше страхотен – ползотворен. Тръгнах си от работа в 15:00 и не бях изнервена. Отидох с най-добрия си приятел в посредствена кръчма над нас, смяхме се, хапнахме. От там се запътихме на следобедна разходка към Каменните гъби. В колата обсъждахме на лежащите теми за празнотата на хората и нечовечността, за това кои сме ние и кои ще бъдем и как се виждаме след 10 години… Заваля! Обичам да вали. Като небесни сипещи се кротко сълзи, в които намирам такава утеха и спокойствие.
Решихме да завършим вечерта подобаващо и въпреки опасността, да седнем в заведението.
Усещаше тялото ми с всеки нерв, че си близо! Всеки лек полъх на вятъра, който си пробиваше път през найлоните до нас, по кожата ми усещах като дъха ти в деня в който по най-романтичния възможен начин си казахме „Обичам те” , помниш ли?
Затворих очи и сякаш се случваше сега … беше Зима и то не още студена … Бяхме разпънали дивана под климатика срещу телевизора в старата ми квартира… Бяхме заедно вече официално (от колко?) от месе ...