Ноемврийски ден. Ни да му се сърдиш, ни да му се радваш на мъглите и студените дъждове. Така се впиват в теб и така те обгръщат, че докато се усетиш си посивял повече от пейзажа вън.
Дори слънчевите позитивки, по дуварчето ти във Фейса, не могат да прогонят влачещите се огромни, сиви облаци на мислите ти.
Тесният офис изпиваше въздуха ми, като махмурлия сутрешна бира. Невидимката ме стегна яко, след поредното писмо на НАП, според което отново съм длъжница. Въпреки трите проверки и две ревизии, въпреки върнатите ми надвнесени суми и прилежно връчени ми актове, отново ме чакаше дълго доказване на тезата, че нямам сестра. Всичко ми дойде в повече.
Като снаряд изхвърчах навън. Дишах цигарения дим, който не се отличаваше много по вредност от този на улицата. Зареях поглед в оголелите клони на ореха отсреща.
Сякаш по сценарий, за по-голяма мрачност на пейзажа и мислите ми, ято гарвани бяха превзели клонака. Загледах се.
Ловко събаряха последните орехи на улицата. Долу вече се чернееше една д ...