Oct 25, 2011, 4:44 PM

Европа 

  Prose » Narratives
898 0 0
9 мин reading

Европа

 

Живеем в Сердика. В един блок на петия етаж. Стар и мръсен, празен апартамент. В хола - диван, в спалнята - спалня, в кухнята - маса. И навсякъде хлебарки. Току-що си продадохме телевизора. Нищо нямаме и ние, освен трите сака с дрехите ни и един леген. Червен. И пред нас, пред блока - тополите. Цяла нощ плаках първата вечер. Той си реди пасианса. И двамата мълчахме.

Съмна. Едва тогава видях, че  е с бели боксерки и бяла тениска. Застанал пред големия прозорец в големия празен хол, изглеждаше странно. Загледах се. Правеше някакви упражнения, вярно, че прилича на спортист. По екип. И наистина започна да прави стъпки и с протегната ръка нагоре да вкарва невидимата си топка в коша. Хареса ми.                                                                                                                                                                      -      -     Нали знаеш, че съм тренирал баскетбол?

-          Да, знам. Но на мен в момента ми приличаш на нашите волейболисти... станаха трети в света. А и волейболът е по-умна игра от баскетбола. Да забиеш през блокадата, над блокадата… Това е красота, красота и сила. Ум. Шест момчета, издърпали високо, високо нагоре целите си кръстове - чак голото им се вижда и... удар. Бум, бум.  Невероятна гледка. И тия лица - млади и хубави, натъпкани с разбушувала се кръв, ярост, хъс... Разгневените ни млади мъже! Много са добри. Фантастични са.

        Той пак повдига ръката си нагоре и пак вкарва кош. Обръща се. Дрибъл плътно около мен. Изпотен е вече.

-          Кой ти е любимият политик? – с полуотворена уста, със страшно издадена напред брадичка ме пита.

-          Как, от римско време ли още? – бързам да отговоря аз.

 Топката му е отнета и той е разярен.

-          Добре, от тогава.

 Силен удар профучава покрай двама ни. Не я виждаме, само си извиваме едновременно главите в същата посока. Засада.

-          Август - в лицето на Ливия. 44 години на власт. Император Август. Клавдий заради това, че е съумял с глупостта си уж да остане жив в оная касапница. Марк Антоний за неустоимата му красота и за неповторимата любов към Клеопатра. После, после, замислям се - историята не я знам много добре, а и това е било много отдавна. А, да - един английски крал – бил се до последно, като лъв, след всичките си войни паднал мъртъв. Римските папи, които са давали пари за изкуството...

  Той отскача мощно и забива неспасяемо.  Стаята ни се разтърсва. Топката отскача до тавана.

-          Други?

Аз забравям докъде съм стигнала.

 Той е в атака. По чисто бял екип, вече побеснял и неудържим, топката лети към мен с всичка сила. Сама съм.

-          Бенджамин Франклин.

-          Тоя кой е?

-          Американец.

-          С ябълките?

-          Не, със сандъчето сапун. И с онова тефтерче, в което си разчертал недостатъците, отрицателните черти от характера. И всеки ден от седмицата си слагал сам точки там, където е напреднал.

 Правя с ръце знака за тайм аут. Край на първия гейм. Той води. Почивка – минута, половин. Пие шумно вода от една двулитрова бутилка. И си съблича тениската. Гърбът му блесва, голям и изпотен. Обръща се. В игра е. Настръхнал като звяр, застава на поста си. Аз настръхвам.

      Ръцете му са стиснати като на волейболистите, зъбите му и те. Страхотно посрещната топка.

-          Дру-ги? – на задъхани срички ме пита отново.

 Замислям се.

-          Дру-ги? – отново чувам гласа и крачките, и ударите от полудялата топка.

 Играта се развива светкавично, топката лети със страшна сила. Тия яки, здрави български момчета не се шегуват.  Удрят здраво. Близо са до победата.

-          А от Втората световна война? – останал без дъх, не спира да ме подпитва.

-          Ооо, от там нямам.

 Той се обръща озверял. Ръцете му са опънати догоре, до тавана, гъвкавото тяло е извито до последно, всеки миг е готов да забие топката със страшна сила.

-          Нямам. – отговарям примряла от страх аз.

-          Защо?

 Мълча. Не ми се говори. Много е сложно, не знам.

-          Защо? – почти се забива до крака ми и силно отскача.

 Губя.

-          Защо, защо, защо? – и втори удар. Бум.

-          Защо, защо – защото ме е страх.  

 Продължавам тихичко:

-          Защото тогава е било чудовищно страшно – на пресекулки му отвръщам аз... и ако някой мен лично ме попита коя е най-голямата загадка за цялата ни световна история – без грам колебание, на секундата отговарям ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА.

-          Защо? – зверски изревава той.

 Аз съм на ръба на силите си, но мълвя:

Нещо се е объркало тогава. Това не е било война. Това е било клане на цяла Европа. Касапница цяла.  През Втората световна война от раз цяла Европа, цяла Европа  потъва в кръв, развалини, сълзи, страх и  ужас. Европа, милата ми, Боже отведнъж я няма... И ако някой на този свят е дал най-голяма дан в битки страшни, изплатил се е на Боговете, целият окървавен, осакатен, полужив, ако някой е бил най-разрушен, съборен, ограбен, съсипан, разоран от бомби, танкове, сринат със земята и окъпан целия в океан от сълзи и кръв, и безкрайна мъка, смразен от ужас, страх и непонятност, от викове, ковчези, гробища и гробници, и пещи и телени мрежи, от оня черен и опушен дим на човешко месо, на ешелони с деца, малки – на четири, пет годинки, на лагери и униформи, на някакво страшно мачкане, сриване, заличаване, убиване, избиване, умъртвяване... На някаква безмозъчна работа.                                                    Това е Европа.

Цял континент платил най-страшната цена, най-високата, най-безмислената за живота си. Това е Европа.                                                                                                Богинята Европа. Най-красивата богиня. Тази, която на времето Зевс откраднал за жена, докато тя си беряла любимите рози. Тя му родила синове. Тук, където се е родила културата на света, гласовете, езиците, хората, музиката, картините, литературата, красотата, изкуството. И изведнъж всичко под ножа, от раз. Това е Втората световна война.     Затова за мен лично  от там няма победени и победители и нямам велики. Е кое да ме учуди в Пирамидите, Китайската стена, Висящите градини – чудесата на света.

Чуй, сега ще ти разкажа нещо, за което на никой друг не сам казвала. Всички знаем за списъка на Шиндлер, нали? Когато стане въпрос за него и всички ми говорят за евреите, за фабриката му, за вагоните му с купчината мъртви и изкривени от оня студ тела в средата на вагона, когато са пристигали, сещат се, за невъзможното почти, което е направил, за да ги запази и т.н. А аз напук на всякаква логика дори не се сещам за оня изрод, обер, не знам си какъв щурман, фюрер, който всяка сутрин след събуждането си излизал на балкона и първия човек, когото видел пред очите си на плаца от затворниците, го застрелвал ей-така, просто ей-така. И после се протягал хубаво, разсънвайки се, вдишвал дълбоко сутрешния свеж въздух и викал маникюристката си.   Дори и това не си представям. Чуй ме каква асоциация се ражда в главата ми - чувам воя на сирените за тревога, настръхвам цялата и си представям самия Шиндлер в оня негов басейн как плува и то точно както е описан в книгата - гол и голям. Дори чувам гласа на Чърчил - „ Британци, следващите години ви обещавам само кръв, пот и сълзи. На моята Великобритания, на моя остров”. И пак, и пак пред мен е Шиндлер в оня негов басейн на покрива, плуващ, гол и огромен. Прекрасна гледка!

Какъв парадокс...

 Той стои на място и мълчи. Целият е зачервен. Само променя цвета си, аленочервено, пурпурночервено, тъмночервено, моравочервено. Ръцете му отпуснати надолу висят, целият е увиснал като изпразнен току-що чувал, някак си даже изкривен, топката я няма, само, само оня поглед в очите. На озверели и побъркани хора, на полудели. От срам, безсилие и мъжка смелост. Онемял ме гледа. Като ония мъже от ония концлагери, нашите, в Европа.

От страх продължавам.

-          Някой нещо ни е направил. Какво е искал от нас? Не знам. Какво е целял – също. Ти над 60 милиона да изтрепеш за шест години. Гордостта на Европа... едва ли някой има отговор... защо? Ти представяш ли си гърци, румънци, чехи, поляци, унгарци, сърби, руснаци, немци, французи, англичани, испанци, италианци, датчани, шведи, холандци, португалци, шотландци, американци, японци, турци, всички раси и народи, богове, религии, хора, човеци, са се убивали. Едни други.

Това просто не е вярно. Не е вярно. Та аз съм почивала с тия хора, лежала съм полугола на хавлията до тях, до тях на пясъка. Палила съм си цигарата от техните запалки. С тях съм се къпала в едно и също море. Побира ли ти го акъла. Това просто не е вярно. Не е вярно. Те да са се убивали по възможно най-жестокия и нечовешки начин. Не е вярно. Не е вярно.

-          Но е вярно. -  със зверски глас ми отвръща той.

-          Не, не може да е вярно. Ей такива млади и жилави момчета, като нашите волейболисти, най-хубавите, умни, талантливи мъже, цветът на цяла Европа, каймака ни е бил изтрепан. Бъдещето ни... Просто ей-така. Това не е вярно. О, Господи. Милите ни момчета.

-          Но е вярно. – бавно и натъртено ми отвръща той.

 Гръцмулят му е изскочил напред – червен и огромен. Още малко ще пробие кожата. Замирам от ужас. А пред моите очи е оня път. Километри, километри, вие се, пълзи нагоре. Кога се заглеждам – пълен с мъже. Пленници. Милостиви Боже, безумна гледка.

Без обяснение. Без логика. Без, без... мозък. Свивам се в ъгъла на дивана и си хващам с двете ръце, прибрани до брадичката ми, коленете. Няма ме. Но ония мъже, жени, деца, хора, раси, човеци, превърнати в купчина кокали, облепена с кожа са изпълнили хола ни. Европейците ни. Тогавашните. Гледам ги. Плача. Човек по човек като мухи са ги убивали, горяли,

-          Ще закусваме ли?

 Аз отговарям:

-          Нямаме какво. Като след войната сме. – само картините пред очите ми се сменят. Оная нива с ръж, ръж ли е, овес ли е, не мога хубаво да видя. Само хората как жънат виждам. Проблясват сърповете, блестят на обедното слънце, тежат опънати стъбла в ръцете им, приведените кръстове на хората изпълват цялата нива в дълга редица.

 В далечината, на хоризонта... танкове. Танкове се мержелеят - огромни, страшни, черни. Срещу тях. Хората не могат да повярват, маранята се полюшва, танковете се разлюляват леко, дългата редица се извива ту напред, ту нагоре, ту настрани. Изправят се хубаво мъжете, жените, децата, слагат си ръцете на челата, като сянка на очите, хубаво да видят и не могат и не могат да повярват. Земята тътне, стеблата се тресат, узрелите жита падат, съскат и се забиват в земята.

Танковете жънат в Европа. Жънат танковете в цяла Европа. А хората не могат и не могат да повярват. А е вярно.

Поклон, Европа!

                                                                      Стефка Галева          гр. Сандански

 

 

© Стефка Галева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??