ФАНТАСТИЧНА ПРИКАЗКА

Фюуууууууууууу! Пляс!  Чу се трясък, нещо падна от близкото дърво и изохка.

- Да, бе, да! Кой каза, че не? Уф! Трябва да внимавам като се приземявам друг път.  Какво пък?  Вече съм тук, малко паднах, ама ще стана, не се тревожи! Не може иначе, щом човек се опитва да лети. Кажи сега, защо си тъжна?

Вдигнах очи и го видях. За миг си помислих, че сънувам. Сигурно, защото съм разплакана и от сълзите ми се премрежва погледа, но едно странно същество – нещо като дете с дълга пелерина и сакат гълъб на рамото - стоеше пред мен, усмихваше ми се и си търкаше крачето.

Не знам дали дишам, но от изненада и от страх сърцето ми заби лудо.

-         Не се плаши, не съм опасен – отвърна странното същество с детски глас  - Приятно ми е да се запознаем, мила госпожице, аз съм вашият ангел – съветник тази нощ. Аз всъщност съм си дете и то в истинския смисъл на думата. Малък съм още за истински ангел, пък и съм жив на всичкото отгоре, ама на, поради недостиг в тая криза ме пратиха при теб. Ние, децата,  сме много специални същества, докато пораснем, можем да живеем и на небето, и на земята. Ние сме пратеници на Бог, в много специални случаи, какъвто е твоя, той праща някой като мен.

-         Моля?  - само това успях да промълвя. Не знам сънувам ли или полудявам. Това от капките за очи ли е, или  наистина халюцинирам?  Привиждат ми се разни деца, ангели и куци гълъби? Криза на небето? Сигурно съм луда.

-         Не, не си, ето виж – каза то и ми дъхна в лицето. Не, не сънувам, това нещо, каквото и да е то, има лош дъх -  Видя ли? Истински съм, а  ти не си луда. Всъщност си, ама в един по-широк смисъл... А това е специалния ми дъх на блатна котка и го пазя за изключителни случаи. Кажи сега, защо плачеш? – продължи да настоява дребосъкът.

-         Какво да ти кажа, малко човече? – поех дълбоко нощен въздух и избърсах сълзите си. - Сърцето ме боли, търся истината и страдам. Лутам се, понякога не знам коя съм, не знам обичам ли или мразя. Какво всъщност правя? Защо ме боли от лъжата и след като мен ме боли от нея, защо лъжа и аз? Защо доброто рядко побеждава злото? Защо все отлагам мечтите си и защо забравих да се боря? Жива ли съм аз или душата ми е мъртва? – на един дъх изказах всичко и замлъкнах.

- Пхахахахахахаха! – разсмя се гръмко малкото същество след миг тишина - Много си щура. Очите му пламнаха, размаха пелерината и сакатият гълъб хвръкна. – Ела с мен, ще ти покажа нещо.

Малкият ме прегърна и ние се завъртяхме под тъмното наметало на нощта, блещукащите звезди над нас се сляха в една огромна ярка светлина, вихърът обрули очите ми и аз ги затворих. Две сълзи паднаха от мен, вятърът ги грабна и понесе нанякъде. Заспах.

- Ах! – извиках аз,  защото е много  гадно да те хапят по носа, докато си заспал. - Олелеее! – този звяр стои до мен и ме щипе с малките си пръстчета, а гълъбът върти глава и ме гледа.

-         Ставай! Ставай ти казах! – смее се малкото човече и продължава да ме щипе.

Събудих се,  главата ми тежи, очите ме болят от силната светлина и нищо не виждам. Отпускам се рязко и лягам, нямам сили да се изправя, имам чувството, че съм спала цял един живот.

- Пха! Пха! Пха! – пак този дъх на блатна котка – Пха! Пха! Пха! - зверчето се е навело над мен и продължава да диша в лицето ми и аз виждам неговите зъбки, неговото малко езиче да се движи напред-назад и да се мърда глътката му. Пха! Пха! Пха! – вятърът ме грабва и ме понася към вътрешността му. Чувам плясък на криле и се обръщам, гълъбът е свил сакатия си крак и се носи до мен. Пха! Пха! Пха! –  и детето-ангел ме погълна в себе си.

Изправям се и се оглеждам. Намирам се в някакъв друг, отдавна забравен свят, а дребосъкът стои усмихнат до мен, завил се в пелерината си и само седефените му очи блестят. Нищо не ми каза, но от погледа му разбрах, че трябва да го последвам.

-         Виж – посочи с малката си ръчичка детето-ангел – добре дошла в един по-добър свят, добре дошла в  света на детството.
Обърнах се и видях едно кльощаво момиченце със залепнала  бяло руса  коса, с тъмнокафяви очи и без предни зъби, заедно с едно момче да берат домати. Само след няколко минути те вече бяха един срещу друг и изпробваха военната си стратегия. „Войската” ги чакаше  в колиба, направена от клони и одеяла. Войната  с домати приключи без победители, всички обаче бяха червени като индианци и техните ги прибраха да ги къпят.

Засмях се, а малкото същество долетя до мен,  целуна ме и погали по косата. Една топла вълна се разнесе по тялото ми.

Само след миг вече бяхме на детска площадка с една-единствена въртележка на нея. Имаше много деца,  чувах гласовете им, но някак си всичко беше много странно. Въртележката се въртеше много бързо, а лицата им бяха изкривени, но не от радост или щастие, а сякаш от болка. Видях същото момиче на нея, но вече пораснало. Държеше се за перилото и беше сериозно, тъмнокафявите му  очи бяха широко отворени. Светлината се засили, белият свят ме заслепи и аз закрих очите си с ръка. Една жена, облечена цялата в светли дрехи, стоеше до момиченцето, но сякаш беше прозрачна, никой не я виждаше, само то я усещаше. Приближих се до тях и видях нисък плешив мъж с очила да държи някакви игли и лекарства и да обяснява нещо. Видях и родителите му, стояха  настрани, наведени и мълчаливи, но чувах сърцата им – биеха силно. Малкият ангел усети тревогата ми, дойде и ме хвана за ръката.

-         Коя е тази жена до тези хора? Защо никой не я вижда? – попитах аз.

-         Това е Надеждата –  отвърна детето – тя идва винаги, когато някой има нужда, помага на хората, когато страдат, дава им сили, за да продължат напред.   Не се бой, тя ще помогне на момиченцето  да се оправи.

Вълшебното човече ме целуна  по клепачите и аз усетих острото впиване на иглата в окото на момичето, но не усетих болка. Знаех, че всичко с нея ще бъде наред, защото тя  вече имаше обещанието на Надеждата.

Малкият ме ощипа и аз се  огледах отново. Всичко пак беше различно, стоях пред един прозорец. Приближих  се до  него и видях живота ù като на филмова лента - училището, първия ù приятел, университета, първата ù работа, първата голяма любов, после следващата, първото голямо разочарование, после поредното... Тя  вече е пораснала, цветът на очите ù вече е друг. Запозна се с Истинския  Живот.

Внезапно усетих много силна остра болка, почувствах се празна, изгубена, гледах и не виждах, не проумявах как може светът да е толкова жесток. Превивах се на пристъпи и се изправях, болеше ме, а се смеех, плачех и се радвах...

-          Не всичко е  такова, каквото изглежда, мила госпожице – каза дребният и пак ме ощипа.

-         Не се предавай, бори се, не губи вяра – чух глас да шепне и се обърнах. Видях я. До вече порасналото момиче стоеше непозната жена. Тя  отвори устата ù, издиша в нея огромен рояк мечти, които като малки светулки проникнаха и в най-тъмните кътчета на съзнанието й, и затрептяха силно. Жената  размаха крила и изчезна, а аз се задавих от кашлица.

- Хейййййй! -    потупа ме малкият – изплаши ми гълъба и виж го, отлетя. Какво толкова се стряскаш,  че това беше Вярата, не я ли позна? Тя толкова пъти те е посещавала, заедно с Надеждата. Двете се редуваха да стоят до теб, когато ти не знаеше по кой път да поемеш, двете ти даваха съвети, когато ти не знаеше какво да правиш, след всяко разочарование ти даваха сили да продължиш напред. Всеки път приемаха различни образи, за да те убедят в правилния избор. Нищо не е случайно, мила госпожице, за всичко си има причина и обяснение – кимна убедително детето-ангел. Просто човек вижда толкова, колкото знае..

Замислих се,  може би беше прав. Погледнах пак седефените очи на малкия си приятел и потънах в тях.

-         Така беше – казах аз – наистина, така е.

-         Да, бе, да! Кой каза, че не? – отвърна дребният и повдигна рамене.

-         Така е – продължих аз - помагаха ми, всеки път, когато имах нужда, даваха ми сили да продължа напред, винаги, когато падах духом, показваха ми истината, когато я търсех. Но сякаш нещо ми се губи, не мога сглобя пъзела, сякаш нещо липсва... Какъв е смисълът от всичко това, ако няма любов? Къде е любовта? Аз ли да я търся или  сама ще дойде? Защо всеки път се заблуждавам, че съм я срещнала? - недоумявах аз.

Малкият нищо не каза, но лицето му продължаваше да се усмихва, погледнах към него и видях, че очите му светеха с особен  цвят на жълтозелен седеф, интересно, на гълъба също.  Детето-ангел си пое дълбоко въздух  и издуха в лицето ми  силен  вятър. Хладният  въздух ме накара да се  да дойда на себе си. Стоях на една висока скала и гледах към хоризонта. Звездите  танцуваха със ситни стъпки по трептящата кобалтовосиня повърхност, а някъде много далече морето и небето се сливаха в едно цяло, под благия поглед на луната.

- Да, бе, да! Кой каза, че не?  – излезе от скалата малкият магьосник и изсипа в ръката ми шепа топъл пясък. Един лунен лъч освети кварцовите частици в пясъчната струя и те  се проблеснаха върху лицето на детето-ангел.

 - Мила госпожице, ти нищо не си разбрала – каза то и потропа с крачета - Любовта те посети веднъж, много отдавна и оттогава остана в теб. Посети те тогава, когато те заболяха гърдите от първата ти глътка въздух и ти се сви в прегръдката на майка си. Тя се появи в теб, когато ти се появи на този свят. Расна скрита в сърцето ти и винаги молеше сестрите си за помощ, когато ти имаше нужда. Тя викаше Надеждата, тя викаше Вярата, тя те кара да търсиш Истината. Те двете винаги идваха на помощ, когато видеха, че тяхната сестра, Любовта в теб, страда. – Малкият млъкна, но фосфоресциращите му очи продължаваха да ме пронизват - Целият живот  на човека може да изтече като тази шепа пясък без той дори да усети нещо.  Всеки от нас се ражда с частица Любов в себе си, но заедно с нея се раждат Страхът, Завистта и Злобата. Ако човек позволи тези злини ще обсебят сърцето му и то само ще пулсира без да чувства. Тогава Завистта изяжда Любовта и тя не може да се бори, докато Страхът мълчаливо и тайничко я оковава в своите вериги, защото предпочита да не участва в тази битка, отколкото да я загуби, а Злобата  тържествува около тях и се смее отстрани на нейното нещастие. Затова тези хора си остават ниско долу и никога няма да видят красотата на простора, никога няма се докоснат до необятния хоризонт на мечтите, никога няма да усетят в себе си тръпката от невероятното откритие и младежката дързост, защото те нямат дух, защото те нямат смелост, защото у тях няма любов. Малките и незначителни  битки не могат да се сравнят с усещането от една голяма победа. Същото е като доматената ти война, само че тази се води във вътрешния свят и раните от нея не могат да отмият като доматени семки, а  белязват завинаги душата на човек и определят неговия път. Всяка трудност, всяка несправедливост, дори пробождане с игла, формират в теб човека и го правят по-силен, но само ако ти сама го поискаш и се бориш. Виж – сподави болката в гърлото си човечето и посочи към гълъба -  той загуби пръстите на крака си на една гореща ламарина, но пак лети, пак се носи към облаците и високо там отгоре, макар и сакат, се наслаждава на красотата на света. Когато извисиш духа в себе си, болката губи  своята силата, тя вече няма власт над него и той освободен от нейните окови, поема към нови светове, поема към утрешния ден. Затова понякога, когато си тъжна, просто погледни  в онзи  забравен и остарял скрин на детството си, потърси там някоя своя безумна и по детски чиста мечта, която ще ти помогне отново да намериш себе си. Там на дъното, дълбоко из под всички илюзии, разочарования и лъжи, ще намериш и Надеждата, а тя ще доведе със себе си и своите сестри. Затова,  мила госпожице, потърси Любовта  дълбоко в душата си, потърси я в очите на хората.

Изумих се, това дете-ангел познаваше  тайните на живота, познаваше и самата мен. Малкият сякаш отгатна мислите  ми и каза:

-         Да, бе, да, кой каза, че не? – намигна ми дребосъчето – едно южно щурче ми разказа всичко за теб. А сега ме извини, но трябва да тръгвам. Започна да се разсъмва и моята майка ще се събуди всеки момент, затова трябва да съм си в леглото преди това, да я поръся с шишето си с мляко да става.  – помаха за сбогом с малката си пухкава ръчичка вълшебното човече и изчезна така внезапно, както се и появи.

Беше започнало да се разсъмва, хладният утринен въздух проникваше в тялото ми и възкресяваше с едно докосване всяка клетка в него, луната прибра и  последната изморена от танци звезда в  сребърно – прозрачна торба, а   слънцето се подаваше мокро изпод морето и позлатяваше със своите пръсти бледолилавия хоризонт. Усмихнах се и сгуших се в себе си, почувствах се жива, топла. Един лъч се заигра пред мен и аз погледнах току-що родения от слънчевата усмивка Ден. Той стоеше пред мен в своите блестящи доспехи,  изпълнен с Надежда и с нови мечти,  Вярата пак застана до мен и  ми даде сили да се изправя и да се боря за тях, а Любовта затрептя в сърцето ми и се почувствах готова  за него. Върху бялото цвете, родено от моите сълзи, беше кацнал малкия щурец.

-         Спи, мило бебе – каза майката на детето, целуна го по дългите мигли и излезе да даде трохички на гълъба на терасата.