Оставаха броени часове до пристигането на Новата Година. По улиците на Денвър се стичаше поток от хората, които бързаха, за да се присъединят към семействата си за празнична вечеря. По главните шосета можеха да се чуят клаксоните на недоволните шофьори, ругаенето им и форсирането на гумите по мокрия, заснежен асфалт. 
Хората правеха последни подготовки за предстоящия празник. Един пазаруваше за вечерята, друг обикаляше магазините в опит да купи последния му останал подарък. 

      По-голямата част от хората пътуваха с коли в това студено време. Беше най-лютата зима от десетилетия. Малко обаче се движеха пеш. Явно въобразили, че така ще е по-бързо заради задръстванията. Един жив пример за тази глупост бе Мелани Оливера. Млада - едва навършила двадесет и три години, красива, с мексикански произход, тя беше идеалната жертва на убиецът, върлуващ в града от месец. 

      Той си падаше точно по такива жертви като нея. Тъмнокоси с бронзова кожа и смарагдови очи. Мелани се вписваше точно в критериите му. 

Момичето се движеше бавно, докато минаваше покрай парк Холбрук. Доста глупаво от нейна страна. Точно там бяха намерени два от труповете – жертви на Убиеца с ножиците. 

      Бе получил това свое название заради външния вид, който оставя на жертвите си. Всички открити момичето били с къса коса, почти като мъжка прическа. Полицията мислеше, че по този начин той запазва сувенир от деянията си. Макар и с къса коса, те отново бяха красиви дори и в смъртта си. 

Мелани пъргаво потропваше с високите си токчета, които допълнително издължаваха крака ù. Почти бе отминала Холбрук, когато близо до нея се чу изпукване от храстите. Мелани подскочи леко и се обърна, за да види от къде се е взел внезапният шум. 

      Около нея не се виждаше нищо. Светлината от уличната бе достатъчно силна, за да освети на повече от два метра от нея. Извън сферата от мъждива жълтеникава светлина беше тъмно като в рог. През около 7 метра отново имаше лампа, която по същия начин осветяваше тъмната алея. 

      Момичето не улови откъде е дошъл странният шум и се обърна отново по пътя си. Каза си, че сигурно се филмира, заради това, че навсякъде се носят приказки само за убиеца. След около 5 крачки се чу същият звук, но малко близо до нея. Тя замръзна на място. Знаеше, че веднъж може да ù се е причуло, но втория път вече, не е илюзия. Опита се да изглежда нормално. Наведе се и се престори, че не е забелязала движението около нея. Сякаш си оправяше обувката. Изправи се небрежно и продължи така, сякаш нищо не е станало. 

      Чу шума за трети път. Знаеше, че ще и е последен. Отново спря. Бръкна в чантата си, където държеше малък флакон лютив спрей. Стисна силно опаковката и я извади, скривайки я в ръкава си. Вдигна главата си, готова да направи последната безсмислена крачка. В момента, в който левият ù крак докосна земята, нещо я сграбчи за косата, затискайки устата ù с ръка си. Тя се опита да захапе нападателя си, но без особени успехи. Той я влачеше за косата към дърветата на Холбрук, като откъсваше цели кичури от скалпа ù, причинявайки ù невъобразими болки. Мелани желаеше да изпищи, но ръката му не ù позволяваше. 

      Той я хвърли върху един камък в парка, удряйки гърба ù в него с всичка сила, при което той изпука и пареща болка премина през тялото ù. Цялата трепереше. От студ, от страх и от болка.  Лицето ù бе прилепено до студената скала, цялата покрита със сняг. 

      Страхът я бе вкаменил. Знаеше какво я чака и все пак не искаше, или по-точно не можеше да го спре. Лежеше неподвижно, докато ножиците прерязаха копринената ù коса, оставяйки съвсем малко, само в корените. Сълзите се стичаха по лицето ù оставяйки ледени бузите ù. Стенания се откъсваха от почервенелите ù устни. 

      Мелани знаеше, че няма начин да оцелее, никоя негова жертва не бе оставала жива повече от час, след като се бе озовавала в ръцете му. Нещо в нея я подтикна да се изправи, изваждайки спрея от ръкава си. С бързо движение натисна помпата, която разпръсна парливата течност в очите на убиеца. Той завика, впивайки ръце в лицето си. 

      Тя се затича към вътрешността на гората с желанието да се скрие от него. Застана зад ствола на едно дърво, опитвайки се да успокои тежкото си дишане. То щеше да я издаде. Постоянните ù хрипове се чуваха на метри от мястото и със сигурност щяха да го доведат точно да нея. 

      Опипа скалпа си. На главата бяха останали само няколко кичура коса, по–дълги от десет сантиметра. Искаше ù се да заплаче, но не можеше да си го позволи. Знаеше, че скоро убиецът щеше да се съвземе и отново да тръгне по петите ù. 

      Няколко мига по-късно тя отново чу шума от обувките му в снега. Дишането ù отново се забърза. Те се приближаваха все повече и повече, а Мелани вече се задушаваше. Със сетни сили побягна, опитвайки се да се спаси. Мъжът я видя и тръгна след нея. Беше доста бърз, за минута скъси разстоянието между тях наполовина, а тя се изтощаваше и забавяше с всяка секунда. 

      Нещо удари Мелани по главата. Тя се свлече. Усещаше нещо топло да се стича по лицето ù. В тъмнината видя няколко капки, които се пропиваха в белия сняг и го правеха алено червен. Болката я замая. Вдигна леко уморените си очи и отново погледна убиеца. Досега не бе загледала лицето му. 

      Беше към четиридесет и пет годишен мъж с очила. Приличаше малко на бизнесмен. Той се наведе към нея. Горещият му дъх премина през лицето на Мелани. Убиецът все още държеше камъкът, с който я бе ударил, в ръката си. От едната страна бе окървавен. Той ù се усмихна с престорена дружелюбност и отново я удари. Този път загуби съзнание. 

      Мъжът я завлече по–навътре в парка, където не се чуваше дори част от шума на града. Бе толкова отдалечено, че нямаше начин някой да дойде да я търси там. Измъкна от храстите една предварително скрита там лопата и разкопа снега, а после и замръзнала пръст по него. Хвърли безжизненото тяло в дупката и го затрупа отгоре. 

      Изтърка потта от челото си точно в момента, когато камбаната

възгласи, че е дошла новата година. 

*** 

      Полицията откри тялото на Мелани, чак когато снегът се стопи. Заради студа то се беше запазило перфектно и я разпознаха. Убиецът я беше увил в полиетиленов чувал, а сълзите по бузите ù бяха замръзнали още в нощта на Нова Година.