Седнала до огъня се взирам в отблясъците, които светлината му хвърля по
изсъхналата трева. Листата на дърветата напяват дива песен смесваща се с аромата
на приближаващата буря, а аз шепна тихичко една приказка. Познаваш ли приказка
по-стара от тази за любовта? А имаш ли желание да я чуеш от една стара жена?
Тогава седни до мен край огъня. Посгрей измръзналата си душа, а аз ще я нахраня
с думите си. Сигурно много хора са ти говорили за любовта. Сигурно си се
наслушал на преспналите им от сълзи или от обещания гласове, а може би си чул и
онези - тихите, които скривайки се в сенките на миналото казват "Сбогом" по един
или друг повод. Съмнявам се обаче, че си чуло истинския глас на любовта. Той е
тих, спокоен и винаги те кара да погледнеш със сърцето си, за да видиш звездите.
Но не със своето сърце, а с това на любимия човек, което шепне по вятъра "
Погледни звездите. Аз ги гледам. Ела при мен. Пусни душата си. Ще я гушна и
застанали така сред звездите ще им се радваме". Напевен глас, който с всяка нота
приближава душата ти към своята, за да се съединят в едно цяло, една любов,
едно. Любовта обаче има и мек глас на утринна зора, когато още неотворил очи, с
носле търсиш позната миризма, която влива в сърцето ти хиляди образи и отразява
две искрящи очи. Любовта има топъл глас на обедно слънце, което гали страните
ти, докато ти си представяш ръцете на любимото същество. Любовта има шепнещ глас
на нощен бриз, който дарява покой на душата ти. Но истината е, че любовта е
няма. Самата тя толкова ни обича, че е изпълнена с достатъчно вяра, за да остави
вътрешния ни глас да говори. Вярва, че той е достатъчно добър, справедлив,
смирен и нежен, че да отрази една малка част от самата нея в сърцата ни. Но ние
като истински хора за съжаление често грешим. Любовта обаче се надява, че ще
подтиснем крясъците на подивелия ни глас, когато сме наранени и ще се слушаме в
тишийната. За съжаление никога не го правим, а горим на собствените си клади и
дори си наливаме сами маслото в огъня. Любовта обаче проявява търпение и чака
всичко да изгори, за да събере в шепите си пепелта и от нея да извая феникс или
да я разпръсне, докато отново дойде време да придобие формата на малко, тупкащо
сърце. Знаеш ли, малко феникси съм виждала и не знам как да ти ги опиша. Можеш
да ги познаеш по очите им. В тях има онова тихо спокойствие на буйния пожар,
който няма нужда да дере гърлото си, за да обяви съществуването си. Пожар, който
гори, но по-скоро би изгорил себе си, отколкото да убие сърцето, което обича.
Вик, толкова безмълвен, че да разтърсва тишийната. Съществуване, което
съществува и не пита "защо". Един толкова истински феникс, който се е слял с
любовта. Повдигни очи. Нека видя феникса в теб. На един феникс