/черна фантастика - съкратен вариант от 2015 г. Всякакви алюзии и съвпадения са случайни. Много случайни.../

1.

Тълпата наближаваше...

Глъч, неразбираеми викове, размахани юмруци...

Човешко цунами, което помиташе по пътя си всеки, не успял овреме да се скрие зад огради или в близките улички...

Отпред, разбира се, бяха жени и деца. Типично за етноса и религията. Животът на мъжете беше по-ценен – те бяха бойците. Пушечно месо, но бойци...

Полицейският началник се вглеждаше разтревожено към техните редици. Стори му се, че зърна оръжие, обаче не беше сигурен. А това го безпокоеше – едно е да знае с какво има работа, друго е да очаква провокация или направо нападение...

И това момиче...

Полицаят отначало не се разтревожи. Изненада се малко. 19-годишна млада циганка, отишла с родителите, братята си, сестра си на плаж край езерото?

То... Не, че циганите не ходеха – ходеха. И на плажа, и на двата градски басейна. Ама обикновено стигаха до бараките и засядаха там. Някои се мятаха във водата – колкото да проявят „веселия” си характер – да дръпнат сутиена на някое момиче, да сръгат някой младеж, да си устроят типичната махленска забава с побой на неколцина срещу един...

Само че момичето се удавило...

Хлътнали в подводна яма, бащата измъкнал момчетата, нея оставил накрая.Мъжете са ценни, жени има много... И трябвало да я вадят...

После патолозите се заели в аутопсията. Иначе няма как да се направи смъртен акт. Още повече, че става дума за младо момиче – не е старица, която просто очакват да си угасне...

Главният лекар имал достатъчно акъл, та да нареди аутопсията да извърши доктор Йорданова. И изпратил с нея една сестра и една санитарка...

Предчувствие ли... Или е знаел, че семейството на Мемиш е мюсюлманско... И то не какъв да е мюсюлманин, а салафит... Тия, дето ги наричат уахабити или по тяхному – вахабийе...

Тоест – фанатик, смятащ се за избран, изживяващ се като господар на живота и смъртта на неверниците...

Имаше немалко в града. Бяха си направили цяло школо – и за възрастни, и за деца. Имамът беше техен. Млад, с голяма къдрава брада, остри очи, мълчалив и винаги някак си в позата на таралеж...

Местно момче – живееше на две пресечки от полицейския началник. Пращаха го да учи в Йордания, после бил в Саудитска Арабия... Губеха му се някъде година и половина. Нито той, нито близките му споменаваха къде е бил тия почти 18 месеца. Пролетта идваха двама от столицата, разговаряха дълго с полицая, предупредиха го да бъде нащрек. Смятаха, че имамът – а и още няколко млади цигани от града – са били на акция някъде по света. В Азия ли, в Русия ли, в Африка ли... Но бяха убедени в особената роля на младежа...

И ето го... Полицейският началник го видя. Към средата на шествието, заобиколен от неколцина като него – брадати младежи, стискащи под дългите наметала... Не, не тояги... Пушки!

Полицаят трепна...

Взе мегафона:

- Уважаеми съграждани!

Тълпата като че не чуваше... Пред нея беше рехавата редичка на местните полицаи. С шлемове, щитове, палки... Но – познати... И някак си откровено свити и безпомощни... Не сили на реда, а...

- Уважаеми съграждани!

Тълпата спря на няколко крачки пред редичката... Жените истерично крещяха, децата се радваха и мятаха камъни по свилите се зад щитовете полицаи. А мъжете отзад се скупчиха около имама... Как му беше името... Уф...

- Уважаеми съграждани! Според закона при такава нелепа и нещастна смърт е задължително да се направи аутопсия...

От първия ред се провикна дебела циганка с червени очи:

- Бе, майка й и баща й не щат да я режете! Що ще правите с момичето вие?

- Не ние – каза полицаят – Доктор Йорданова е извършила аутопсията. С нея са били още две жени. Никакви мъже не са допускани в моргата, към тялото на мъртвата са се отнесли с уважение...

Тълпата се разкрещя, камъните надскачаха полицейския кордон и един удари по мегафона...

- Разберете – има закони...

- Какви закони? Не ни интересуват законите ви...

- Наши закони... Български – викаше задъхано началникът...

- Какви български... Махайте се! Наша земя е това! Наша е била... Наша ще бъде...

Полицейският началник изтръпна. Само това му липсваше... Какво да каже, когато довечера му звъннат от столицата...

- Моля ви... Много ви моля... Изтеглете се... Нека дойдат само близките... Ето – доктор Йорданова ще им потвърди...

Обърна се. Доктор Йорданова – малка, слаба, тридесетинагодишна женичка гледаше обезумяла към тълпата...

И в тоя момент екна първият изстрел. Куршумът проби щита на един полицай и се впи в корема му. Оня се сгъна одве, после се търкулна, виейки от болка...

И тълпата се понесе напред...

Доктор Йорданова не разбра какво стана. Съдбата беше милостива към нея. Дебелата циганка стовари върху главата й носен кой знае откъде голям камък...

А и полицейският началник се размина с неприятния разговор с началството. Застреля го имамът. В последния момент полицаят се сети за името му...

Саид...

2.

Мъжът до прозореца си беше голям – и на ръст, и на шкембе, и на стойка. Стойка като на паметник на римски император. Дори в падащия полумрак се разбираше – това е човек със самочувствие, свикнал да командва, не приемащ чужди мнения, защото предварително знае кой е единствено прав...

Седналият на диванчето бавно подръпна малката си козя брадичка:

- Господин Методиев, сам разбирате – това са трима убити...

- Седем... – автоматично го поправи онзи...

- Седем – общо. Но тези, които вълнуват международната общност, тези, за които световните организации ще търсят сметка на страната ни, са трима... Убито дете... Убита невинна жена... Убит имам...

Онзи кимаше нервно... Да го вземат дяволите тоя полицейски началник! Не е ли могъл да изтегли хората си? Да измъкне тая лекарка – хем щеше да е жива? Да остави тълпата да се навилнее?

И после вече...

Какво после? Знаеше си – никакво после. Все тая щеше да е – но без убитите... Това пък цигане как се завъртяло край протеста... Та и куршумът го улучил право в челото... И ето – вече втори ден в интернета, по телевизии и вестници се въртеше снимката на окървавената детска главичка... Като едно време – когато преименуваните турци тръгнаха срещу милицията и малко бебе беше загинало. Вярно – говореше се, че е било просто задушено в тълпата... Но ефектът беше постигнат... Вече колко години събеседникът му и съплеменниците му напомняха на държавата колко е виновна пред тях. Та успяваха да измъкнат какво ли не като компенсация... А сега – какво ли ще искат?

- Господин Нестан, - каза големият – вие сте председател на Партията на свободата и човешките права... Втора партия сте вече в парламента, наш негласен съюзник сте... Посъветвайте ме – какво да направя...

Осман Нестан не беше дошъл с празни ръце. Това го знаеше и Методиев, но спазваше правилата на играта. От една страна – извънредни обстоятелства, можещи да доведат дори до падането му от власт. Което хич не му се искаше. Не му се щеше за пети път да се страхува, да очаква отмъстители, да се чуди как ще успее да избяга далеч от тук, при изнесените си в чужбина пари...

От друга страна – след половин година щеше да има президентски избори. Време беше да седне на креслото, което преди четири години повери на поредния льохман да го топли... Оставаха няколко важни неща – промените в Конституцията, създаването на президентската република, подготовката на една бляскава изборна победа...

Което нямаше как да стане без ПСЧП, Нестан и неговия бос – обявен за почетен председател, но фактически дърпащ конците не само в партията...

Нестан се прокашля:

- Борко... Нали мога така да кажа? Все пак – само ние сме...

- Аз петдесет и шест години съм Борко – изръмжа оня – Но само за приятелите. А ти, Османе, си такъв...

Осман Нестан се усмихна с цялото си лице. Знаеше какъв лицемер е Методиев, познаваше дребната му душичка на страхливец и подлец, евтините му манипулации, но трябваше да спазва нужния тон...

- Благодаря ти, Борко!... Хрумна ми нещо. Малко неочаквано, изненадващо ще е за доста хора, но смятам, че именно то ще промени настроенията и впечатленията на международната общност и най-вече на нашите приятели от мюсюлманските държави...

Борко Методиев стана цял на слух...

- Какво ще кажеш заедно с поправките за президентска република, да внесеш още една. Обявяване на три области за автономни. Чеча, Делиормана и Кърджа-али...

Така каза – „Кърджа-али” и това резна слуха на Методиев. Но... Но явно трябваше да се жертва нещо... До него стигнаха слухове, че някои арабски държави, фондове и банки са поискали да изтеглят инвестициите си тук. А други направо заговорили за икономическа блокада на страната...

Три области... Като че сега не бяха управлявани от хора на ПСЧП – къде официално техни членове, къде от етноса, къде българи, но много по-старателни и от турците...

Методиев никога не мислеше много. Разчиташе на експромта, на първата идея, на хрумването в момента...

Какво толкова, наистина...

- И ще ти предложа още нещо – каза Нестан – Поправка в Изборния кодекс. Да въведем американската избирателна система при президентския вот. Всяка област ще има брой гласове, самата област ще гласува с всички полагащи й се само за първия, спечелил 50% плюс един в региона. Така ще броим само 28 бюлетини – условно казано... А, за да бъдеш сигурен в резултата и, за да покажеш уважението си към хората от нашата религия, трите автономни области ще получат право на двоен глас... Така автоматично ти започваш изборите с шест гласа... После – останалите 25...

Методиев дори не се замисли... Президент! Та Нестан направо му предлага да заеме креслото директно, без да се чуди за печатници, допълнителни бюлетини, компютърни игри... Ще може да изрита оня нахален професор, който два пъти извъртя далаверите при броенето, та после стана много напорист и взе да се смята за едва ли не бог...

Обърна се, взе квадратното шише и сипа по един пръст в чашките:

- Господин Нестан... Османе... Наздраве за поправките в Конституцията, за автономията и...

- И за новия президент Борко Методиев – допълни тоста Нестан...

3.

Оказа се, че напразно Борко Методиев се боял от промените. Народът просто не им обърна внимание. То... Така и така трите области като че вече не бяха в държавата. Там и в общините, и на официални места, и в училищата дори се говореше турски.

Вярно, помаците от Чеча не знаеха езика. Пък и отде да го знаят. Прадедите им бяха приели под святкащия ятаган религията, но никога не пожелаха да говорят езика на мъчителите си...

Обаче... Близо тридесет години хаос, липса на държавност, безразличието на политиканите към родното, към вековното... И сега в Чеча хората бяха обучавани като малки деца от арабски емисари. Отначало бяха неделните училища, после станаха ежевечерни. Към всяка джамия бяха устроени школи за обучение на правоверните. Учеха ги на турски, караха ги да наизустяват Корана на арабски, обясняваха им какво е „правилен” ислям...

А младите момчета бяха изпращани на учение или нейде в Ориента, или в няколкото висши учебни заведения, създадени с парите, идващи от Близкия Изток...

Промениха се хората и външно. Стабилните, сериозни планинци станаха мрачни, движенията им някак си сковани – като че се бояха да не престъпят някоя невидима забранителна черта...

Жените сложиха шалварите, наметнаха фереджета. Дори младите момиченца тръгнаха със забрадки...

Нямаше кой да ги спре...

Християни в региона не останаха. Хората предпочитаха да се разделят със земята, която е била на дедите им, и да се махнат от задаващата се буря...

А в Делиормана беше по-лесно. Там и без това населението си беше турско. Имаше много българи – вярно. Но постепенно и те разбраха, че вече нямат родни места. Най-напред започнаха да изпращат децата си да учат другаде, помагаха им да стъпят на крака в далечни региони. После и възрастните започнаха да се изселват...

Бизнес тук не се правеше... Какви ти пазарни условия... Основното беше ориенталският алъш-вериш. Само с познати и само с едноверци...

По-трудно се предадоха Източните Родопи. Кърджали беше смесен град. И за почти всички негови жители въпросът за религията или етноса на човека насреща беше ненужен, смешен, грозен...

Кърджалийци си живееха в смесени махали, комшулуваха, уважаваха ближния. Празнуваха заедно религиозните празници, почитаха и личните...

Но от север нахлуха тълпите от цигани-мюсюлмани. Търсеха препитание – нормално нещо по време на страшната икономическа криза. Заселваха се и заемаха все по-голяма територия. Учестиха се насилията – не толкова пиянски сбивания, колкото уж случайни, но целенасочени атаки срещу друговерците...

Районът потъмня. Изчезнаха цветните женски дрехи, появиха се не само фереджета, но и бурки, дори нихаби. Джамийските настоятелства поискаха да имат свои – джамийски – милиции. И те да поддържат реда.

От столицата разрешиха...

Градът изведнъж утихна...

А в столицата всичко си беше уж по старому...

В парламента продължаваха политическите борби. Които отдавна се бяха изкривили във вид на бандитски междуособици.

Националистически партии имаше – нямаха водачи. Защото изведнъж започна възраждането на 20-те години на миналия век. С политическото насилие и убийствата...

Пръв беше Виктор Хайдутов. Бивш фотограф, бивш журналист, бивш десен, сегашен националист... Майстор на истеричните речи, на провокационните конфликти...

Смешен и жалък на полето на истинската политика, но много, много ефективен в сегашната обстановка.

И все още харесван от немалко хора. Което означаваше – опасен...

Два месеца преди президентските избори, една вечер той се прибираше у дома си. Бяха го заобиколили няколко яки младежи – външно много внушителни, фактически неопитни и лесни за преодоляване. И, в момента, когато слизаше от колата си, снайперистът от насрещния жилищен блок натисна спусъка...

Главата на Хайдутов се разхвърча така, че се наложи за погребението да правят възстановка с изкуствени материали...

Яките младежи се завъртяха като пумпали, вадеха и прибираха пистолети, стреляха по посока на внезапно светнал прозорец, та едва не убиха любопитния столичанин...

Беше късно...

Да, веднага се намери заместник на Хайдутов в партията му, обаче – заместник. Който беше доволен и от мястото в парламента... За повече нямаше нито сили, нито смелост...

При катастрофа загина водачът на левите. Оказа се после, че спирачките са умело повредени, но никому не се искаше да признае истината...

Терорът започваше...

Удави се в спокойно море друг от водачите на левите – речовит противник на новата коалиция в парламента. От повреден контакт беше убита лидерката на малка, но влиятелна партия. Не беше опасна за новата власт, обаче имаше непомерни претенции. И се опитваше да играе ролята на народен трибун...

А в парламента под въздействието на новата коалиция – партията на Методиев и ПСЧП, полекичка, бавно, почти невидимо започнаха важни промени...