Шефът ми е англичанин с фамилията Форд. Ако беше българин, щеше да е Фордов и да казват, че е от Фордовете… Не че има значение – хареса ми хрумването.
Освен че е собственик на фирмата, в която работя, Форд е четиридесет и пет годишен, милионер. Женен е с две деца – типичното английско семейство, но към този момент, точно там, в сърцето на домашното огнище, Форд има проблеми. Това навярно стяга егото му като в менгеме, защото му личи. Досега държанието му към мен и останалите му служители е на твърдото началник-подчинен. Типично за вманичианен професионалист, какъвто е той – стриктен и безкомпромисен в изискванията към персонала, малко лицемерен и много дребнав. От един месец е друг. Унил и мълчалив. Самотен.
Онзи ден шефът ме покани във вилата си, която е на брега на океана. Преди да отида, отбелязах наум, че това се случва за първи път от петнадесет години и два месеца. Точно толкова минаха, откакто той основа фирмата, а аз бях и засега оставам, (не се хваля, констатирам) първият му с ...