Фрагмент от една безкрайност
Наблюдавах я тайно, докато се взираше в захвърлената кукла лежаща на пода на терасата. Племеникът ми беше отрязал косата ѝ в момчешка прическа и сега лицето на барбито изглеждаше много грозно, а главата на торса неестествено голяма. Сигурно и тя се чувстваше така. Като куклата. Не ѝ съчувствах. Присмивах ѝ се. Аз съм ѝ брат все пак, по-малък съм от нея. И дрехите ѝ бяха обикновени, и стойката ѝ беше неправилна, да не говорим за цвета на косата, който този път беше боядисала в русо. Глупачка! Блонди! Не чуваше какво ѝ приказвам. Слушаше музика с огромни слушалки и като че ли сънуваше с отворени очи. Сънуваше и записваше на лаптопа. Пак на терасата. Не пиеше кафе. Веднъж опита и го повърна. "Кафето е за ленивците, които искат да се събудят – ми каза веднъж - аз ще се събудя, точно преди да умра. Предпочитам вода." Аз съм загрижен за нея. Глупости, просто ми се искаше да е по-нормална и да не ме излага пред гаджетата ми. Непрекъснато ѝ правех забележки, да вземе малко да поумнее, да се стегне, да се събуди и най-накрая да започне да мисли практично. Но тя имаше проблем първо със слуха и после със сърцето. Слушалките вероятно ѝ подаваха грешна информация, а те пък я препращаха към сърцето преобразена. Развален телефон. Глупава сестра. Не можех да я гледам повече такава и започнах да викам, за да ме чуе.
- Како, вдигни си задника и ела с мен да оберем гроздето.
Тя ме погледна и махна слушалките.
- Браво на теб, Влади!
- Браво на мен, ли? За кое браво, не ме ли чу?
- Чух те и те разбрах перфектно. Сладко ли е вече гроздето?
- Перфектно е. Хайде, - бутнах я - ще ти направя и на теб, от онази по-тъмната кехлибарената, която прилича на уиски.
Наведе се и продължи да пише. Много я бива да мълчи. Ядосах се, от малък все ѝ се ядосвах. Вървеше срещу мен на инат. Проклета сестра имах. Урсуз. Искаше все да я слушам, а тя мен никога не ме слушаше. Иначе се мислеше за забавна. Съчиняваше разни пиеси на село и правехме театър пред кооперативния магазин. Но не беше никак забавна. На кой ли се беше метнала? Нямаше много общо с родата. И с женския пол нямаше много общо. Приятелите искаха да ѝ станат гаджета, обаче тя се правеше на момче и им измисляше прякори. Още им стоят. Ходеше с вързана коса, а на главата нахлупена със светлосиня избеляла бейзболна шапка, на която имаше някакъв странен надпис. Вече не го помня. Научих я да кара мотор Минск, Жигула и Москвич. С Минска имахме големи преживелици. Веднъж карах по нанагорнище по каменист черен път, сестрата зад мен държеше металотърсачката, от време на време слизаше да бута, после се качваше и навигираше. Отивахме към една селска махала, през гората минавахме, щяхме да търсим злато, до стара къщурка. Моторът нямаше душа горкия, форсирах го на завой, защото беше решил пак да издъхва. Форсирах го малко повече от необходимото и не успях да взема завоя. Минска полетя нагоре и яхнахме един голям камък, точно под горичката. Двете гуми на мотора се застопориха от двата края на камъка, а ние със сестра ми стояхме върху едната страна на везната и не мърдахме. Оцеляхме. Явно не ни беше дошло времето. Обаче след случката на Минска му дойде. Продадох го за желязо. Тогава желязото беше злато. Трябва да обера гроздето си мислех, пък без нея нямаше да стане толкова бързо.
Дръпнах един стол до нея и седнах. Тя ме погледна и ми се усмихна. Вече не приличаше на момче и на щека не приличаше. Така я наричах, когато ме ядосаше. Като роди беше напълняла много и заболя от диабет, изплаши се и взе да тича като ненормална до Асеновата крепост. Оправи се за няколко месеца. Лудичка беше и тогава и сега. Като си спомня как се състезавахме с Минска и Жигулата, направо ми се обръщат миглите от вятъра. С нея си имахме наш си език, който другите не разбираха. Погледнах я. Беше се развихрила на клавиатурата. Пръстите ѝ се извиваха като малки змийчета. Мъка ми беше и преди да общувам с нея. Дали си спомняше? Махнах слушалките от главата ѝ.
- Какво пишеш?
- Нищо особено.
- Помниш ли нашата азбука? – Тя изведнъж ме видя, погледа се избистри и се усмихна.
- Мисля че да. – затвори лаптопа и го остави на масичката до нея.
- Л – зайче обърнато надолу; Ю – показалец и кръгче до него с другата ръка; Б – като болка, свит юмрук пред гърдите; О – ореол над главата; В – знака за безкрайност.
Изненада ме. Явно се преструваше. Помни гадината. Просто е чакала да дойде по-красивия сън. Този от нашето детство.
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Браво, Силвия!...Още веднъж затвърди в мен убеждението, че си роден разказвач!...
-
Аз го обрах със сестра ми в неделя,сигурно не си слушала прогнозата
.А кака нека да сънува с отворени очи и да пише,че чакаме едно продължение ей.Поздрав. -
Имам чувството че... онова, което се е случвало, отново ще се случи - докато има кой да го помни. Прегръщам Те, Силве
-
Много, много ми хареса, Силвенце! И пробуди толкова спомени...
-
Интересно, интересно...
И натам? -
Чудесна история, Силвия! Звучи много динамично, топло и задушевно! Събуждаш онези прекрасни и незабравими моменти от детството! И на мен сякаш ми се иска да има продължение.Това разбира се е твое право и решение! Благодаря за удоволствието да прочета! Аплодисменти за вълнуващия разказ!
-
Лия, Наде, Стойчо, Ели, Ангел, сърдечни благодарности! Озарихте утрото ми! Желая Ви прекрасен ден!
-
В началото, като видях толкова много думи се изплаших. 😃
Фрагмент, фрагмент, ала от Безкрайността!
Замислих се дали да не го оставя за утре - Гроздобер е все пак!
Но "металотърсача" в главата ми "запищя" на злато.
Благодаря за красивото удоволствие от споделянето на интересния ти момент от Вечността, Силвия!
Ти си добра сестра! -
Тук си по-различна, Силвия. Харесах и персонажа, и стила ти.
Винаги изненадваш с нещо... -
Звучи автобиографично...
Историята изглежда недовършена, може да продължи,но това зависи от автора.
Поздравления, Силвия! -
Аааа, без кавги - Тогава аз ще съм Пебълс с бухалката
Нямаш проблем, мога да гукам сладко, ма и да размахвам дървото. Разсмя ме Силве! Страхотен разказ - вдетених се!Спомних си какво е да бъдеш истински искрен като дете. Благодаря, ти мила за този разказ. -
Благодаря ти мила Лия за топлотата и подкрепата! За ролята на Бам Бам може и да се скараме. Целувки 😚😚😚
-
Какво да ти кажа, Плевелче? Ти си ми нежната струна на думите. Пишеш така благозвучно и мило, че имам чувството, че съм сред хиляди плюшени играчки. И все пак винаги ме изумяваш, че и сред нежните ти слова, криеш опасни остриета. Аз съм малко "бам-бам" като героят от семейство Флинстоун и май харесах брата герой - тук,и ако аз съм това - ти от своя страна,би трябвало да си моята Пебълс.
Поздрави и здраво гуш-гуш от мен!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Светли, прегръщам те силно!
Натам има парченца от пъзел, който отлагам за по-щастливата си Муза. Надявам се да се появи.
Желая Ви прекрасна вечер!