Пердето леко потрепваше, когато през балконската врата влетя нещо. Евгени вдигна очи от монитора и погледна към вмъкналия се предмет. Удари един „сейф" на написаното и стана да види отблизо. Беше книжна фунийка. Като дете и той бе изстрелвал подобни с малка метална тръбичка. Взе я и излезе на балкона. Панелният блок се чупеше под прав ъгъл и редица тераси се издигаше вдясно от него. Явно някой скучаещ малчуган бе решил да се забавлява, стреляйки в отворената му балконска врата. Можеше да е от терасата точно до него или някоя от горните две. Не му се занимаваше. Слънцето напичаше насреща и той бързо се скри в стаята. Повъртя фунийката в ръце, по нея имаше изписан текст. Полюбопитства откъде ли е откъсната страницата. Разтвори внимателно фунийката и зачете:

„Пробуди ме от сънно упоен гръм силен и едва очи разкрих навред, обърнах ги около мене, да видя де съм, и се уверих, че на брега на бездната съм мрачна, де не намира час, спокоен, тих на грешните души сганта невзрачна. Дълбока, с дим увита, зейше тя пред мен като ламя за жертви алчна. Надникнах, но напразно във нощта очи ми скитаха се ужасени: не видеше се нищо в пропастта."

Не се сети веднага. Текстът продължаваше, звучеше му познато, но нищо конкретно не му идваше наум. Дали нещо от ученическите години? В бързината бе пропуснал краткото въведение и когато сега го погледна, вече знаеше отговора на въпроса си. „Ад" на Данте. На малкия отсреща явно му беше все тая откъде къса страници за фунийките си. Евгени си представи пожълтелия екземпляр на книгата, с меки корици, който прашасваше, забравен в семейната библиотека. Може би никога непрочетен; от времето, когато беше модерно лавиците по холната секция да се запълват с книги.

Евгени се подсмихна на мисълта си, остави извитото листче хартия в ъгъла на бюрото и се върна пред компютъра. Нямаше време да се отплесва по мисли за стари класики. Крайният му срок беше след два месеца, а имаше още доста работа по романа. Издателят му дори напираше за по-ранно приключване, докато не е отшумял успехът на предишната му книга. Колкото критиците не мирясваха да го плюят, толкова читателите се скъсваха да го купуват. „Масов", „мелодраматичен", „клиширан" , „слаб" биваха нечути, когато по книжарниците блеснеше „ Най-продаваният..." А след отделеното му медийно внимание, продажбите скачаха още. Сигурно беше единственият български писател с толкова присъствие в национален ефир, а солидните приходи му даваха самочувствието да прави интелектуални и философски изказвания по всякакви кабеларки.

След като прочете последния си абзац, помисли малко и пак зацъка по клавиатурата. Не бе написал и два реда обаче, когато по паркета се плъзна нова фунийка. Този път Евгени не се изненада, дори довърши изречението си преди да стане. Машинално излезе отново на балкона, макар да знаеше какво ще види. Слънце и пусти тераси. Хрумна му, че малкият няма да миряса преди да изстреля всичкия „Ад" в стаята му. Засмян влезе и вдигна фунийката.

Друг шрифт, друга форма. Този път не беше Данте. Евгени се зачете. Приготвяха някой си Йоахим за погребване, пред погледа на тъжащите му братовчед и майка. Малко размисли, малко патос и от другата страна на листа Йоахим вече бе погребан „като войник и герой". Този лист нищо не му говореше, но в надтекстовото поле с дребен шрифт имаше заглавието на книгата или главата. „Вълшебната планина". Непознато. Обърна листа от другата страна. Томас Ман. Този не беше ли философ?

Повъртя хартийката из ръцете си и я остави при другата. Помисли да затвори вратата, но не му се разделяше със свежия въздух. Пердето беше късо, за да спре набезите на малкия палавник, но какво толкова. Нека си стреля.

Едва седна пред компютъра и влетя нова фунийка. Реши да не обръща внимание. Не му се ставаше, имаше си работа, а на хлапака все щеше да му омръзне. При „Г"- образното разположение на терасите, ако беше на по-горен етаж, сигурно разполагаше с доста скришна видимост и следеше реакциите му. Евгени щеше да го накаже с пълна липса на внимание.

Половин час по-късно дори бе забравил за третата фунийка. Видя я на връщане от тоалетната и реши да погледне набързо. Келешът явно се бе наиграл, щом вече не го обстрелваше.

Позна колоритния стил на Набоков чак като срещна името Лолита насред страницата. Тази книга я беше чел, но остана разочарован, с неоправдани очаквания за по-пикантни или дори вулгарни сцени.

Стрелецът отсреща явно се страхуваше техните да не разберат откъде черпи материал за игрите си. Късаше по една страница от всяка книга. Напълно незабележима промяна. Щяха да минат години, ако изобщо някой забележеше липсата. Само така си обясняваше Евгени фунийките, свити от различни книги. Пък толкова ли нямаше тетрадки оня нехранимайко.

Едва направи крачка към бюрото си и четвърта фунийка простреля пердето и увисна в единия му край. Евгени не се ядоса много, но реши, че е време да направи нещо повече, от това просто да чете снарядите, които попадаха в стаята му. Излезе на балкона.

- Айде стига вече, а! Или да дойда до вас да те питам колко още ще стреляш!

Гласът му увисна в кроткия следобед. Представяше си как хлапето е залегнало зад терасата, стиснало тръбата си в ръце, а сърцето му бие учестено. Дори му завидя малко за тръпката. Все пак се надяваше да го е сплашил достатъчно. Откачи фунийката от пердето и влезе в стаята. Веднага разви листчето и зачете. Пилат Понтийски съдеше човек на име Йешуа. Този път нямаше никакви жокери и заглавието на книгата остана загадка за Евгени. Дочете листчето и го остави при останалите.

Пак си помисли да затвори вратата, но го чоплеше, че така ще се признае за победен. В крайна сметка нека келешът си стреля. Голяма работа.

Чу се духване и след миг книжна фунийка го удари по голия глезен. Заболя го. Той изпсува тихо, изскочи на терасата и извика:

- Ш`ти скъсам ушите, ей! Ей сега идвам!

Нямаше намерение да ходи. Просто ще затвори вратата. Крайно време беше. Наведе се, разтърка глезена си по уцеленото място и вдигна фунийката. Учуди се как няма търпение да прочете страницата и да разбере дали е от познато му произведение. Малкият го бе зарибил по играта. Разви фунийката и зачете.

В първия момент не реагира. Изреченията му бяха познати. Устата му се отвори и остана така. Разбира се, че му бяха познати, нали ги беше написал през изминалия половин час. В ръцете си държеше последната готова страница от собствения си роман!

Евгени блокира за момент. Прочете отново написаното. С един скок се озова пред компютъра. Ето я. Абсолютно същата страница. Дума по дума на екрана на монитора му. Още не я беше принтирал дори. Откъде, по дяволите...?!

Излезе на терасата, пак влезе, отиде до компютъра да свери отново, накрая седна с празен поглед на стола. Как бе възможно?! Откъде онзи имаше принтиран лист от романа му? Страница, която бе написал преди малко и съществуваше единствено в неговия компютър.

Трябваше да изясни ситуацията. Остави листа от последната фунийка върху купчината принтирани страници от романа си. Отиде до другата стая да си обуе чорапи. Щеше да звънне и на трите апартамента, които подозираше. Ще пита за дете и ще изясни ситуацията. След като тази цел се оформи в главата му, Евгени се поуспокои, нормалността се върна в погледа му. Мина отново през кабинета да вземе последната фунийка, страницата от романа му.

За втори път, през последните пет минути, почувства главата си изпразнена. Стоеше прав пред бюрото, гледаше надолу и не мърдаше. Там, където бе оставил така смутилата го страница, сега имаше бял лист. Объркването му го задвижи и той вдигна празния къс хартия. Отдолу си бяха останалите страници от романа, които лично бе принтирал. Навря листа почти до носа си и...видя буквите. Бледи, слаби, почти прозрачни. Докато премигне няколко пъти, за да се увери, че са там... те се разтвориха в белотата на листа. Изчезнаха съвсем. Лицето на Евгени бе досущ като на готвещ се за пръв скок с бънджи. „Бързоизветряващо мастило!" Мозъкът му нямаше за какво друго да се хване. Прегледа останалите късчета хартия от предишните фунийки, но те си бяха наред.

Умът му търсеше опори сред хаоса. Постепенно съчини правдоподобна теория. Дванадесет-тринадесет годишен хлапак, хакерче, прониква незабелязано през интернет в компютъра му и принтира със специално мастило последната дописана страница от романа му. След което му я изстрелва като фунийка в стаята и се тресе в приглушен смях, докато Евгени се чуди какво става. Излезе на балкона и извика:

- Много смешно!

Не се сети за друго. Повтори го по-тихо и се прибра.

Тогава лудостта стана необратима.

Най-горният от купчината листове с романа му отново беше бял. Вече като на сън Евгени се пресегна и го вдигна. Долният също беше бял. Всичките бяха празни! А допреди секунди бяха плътно изписани с текст.

С трепереща ръка хвана мишката на компютъра. Файлът беше там. Страниците бяха изпълнени с текст. Включи принтера, зареди с хартия и зададе принтиране. Не мислеше, просто се бе вторачил в излизащите страници. Празни.

Стана му горещо. Потеше се в тишината. Празен поглед, объркани мисли. „Ще ида в другия вход, ще намеря хлапето и ще му дам да разбере!" Хвана се за тази мисъл. В нея имаше рационалност, беше земна и успокояваща. Нахлузи дънките, обувките и излезе. Бързо стигна до другия вход, но и в трите апартамента никой не му отвори. Изцеждаше продължително звънеца, но вратите си останаха затворени. Нормално е да няма никой по това време. Всички са на работа. А келешът с фунийките трябва да е луд да му отвори. Може би дори се спотайваше, изтръпнал от страх, зад някоя от вратите. Евгени удари ядно по асансьора и тръгна обратно към апартамента си.

Телефонът му беше в коридора и чу звъна още от входната врата. Беше издателят му.

- Евгени, ъ-ъ-ъ, имам лоша новина за теб.

В главата на Евгени се оформи абсурдно предположение.

- Трябва да изтеглим всичките ти книги от пазара.

- Защо? - единствената дума, която успя да излезе от устата му.

- Ами, ъ-ъ-ъ, и ние не сме сигурни точно, но ъ-ъ-ъ, явно някакво дефектно мастило. Изветряло е или нещо такова. Страниците на всичките ти книги са празни. - гласът отсреща беше неуверен. - Имахме оплаквания от стотици читатели. Книжарниците настояват да изтеглим всичките ти книги от обращение. Текстът изцяло е изчезнал.

- Само моите книги ли?

- Ами, ъ-ъ-ъ, да...

Евгени затвори. Виеше му се свят. Залитайки тръгна към дневната, където се помещаваше личната му библиотека. Опря се на рафта, събори няколко книги, докато намери екземпляри от своите. Ето ги.

Празни. Нито буква. Празни! Всичките. Единствено кориците бяха запазили облика си, но липсваха заглавията и името му. С тиха експлозия на малък капиляр, мозъкът му поддаде за пръв път. Тръгна като насън към кабинета си. Не беше свързал принтера както трябва. Щеше да го пипне малко и да разпечата последния си роман.

Когато отвори вратата на кабинета си, втори капиляр гръмна в главата му. Подът не се виждаше. Бе целият покрит с книжни фунийки.