Беше ранен декемврийски следобед. Слънцето грееше и след няколкодневното застудяване, и снощният дъжд, времето можеше да се определи, като истинско циганско лято. Младши сержант Щерев седеше на скамейката зад ротата, припичаше се като дърт смок на есенното слънце, и пушеше цигара. Оставаха му точно двадесет дни до уволнението, а времето като, че ли беше напълно спряло. Часовете бавно се влачеха един след друг, сякаш бяха вагони на безкраен товарен влак, който се канеше да спре всеки момент. Когато погледнеше часовникът си, а това се случваше през пет минути, Щерев имаше чувството, че стрелките бяха залепени с лепило Кале за циферблата. За сметка на това пък, цигарите му изгаряха неусетно. Още докато запалеше цигара, огънчето с бързината на свръхзвуков изтребител достигаше филтъра и трябваше да пали нова. И той бъркаше в горният джоб на камуфлажната си шуба, вадеше кутията, и запалваше следващата. Така направи и тогава. В пакета беше останала само една, последна цигара, при това поставе ...