Слънцето отдавна беше изгряло, когато Расим се върна на саята. Закъснял беше да пусне овцете и те проблейваха начесто. Жена му шеташе около колибата. Приближавайки я, той и подаде сноп горски ягоди.
- На. За децата. – Рамзина взе ягодите погледна го с големите си черни очи и рече:
- Хавая си си губил времето, те и сами щяха да си наберат – думите на Рамзина се забиваха като дебели шишове в сърцето му. Не бяха тия ягоди за децата, за нея бяха, че му беше болно дето я удари. Той въздъхна,обърна се и тръгна към колибата натъжен – не беше се отворило рамзининото сърце за него – дори и след шест деца и десет години заедно. Погледна към кучетата, които стояха скупчени до колибата, а по-малките деца ги бяха наобиколили и се опитваха да ги докопат. Шейтан отново беше настръхнал и оголил зъби бранеше братята си, коитто ръмжаха приглушено до него.
- Шейтан – извика Расим – то вдигна глава, разпознало името си. Той клекна и посегна да го погали. Кучето следеше кръвнишки движението на ръката, а ръ ...