Гледаш го един такъв четвъртит, с червени бузи и добродушни очи. Натискаше водката в кръчмата и заемаше място за двама. Рядко освен жена му ще седне някой до него, но винаги имаше компания от другата страна. Не беше като останалите. Носеше се спретнат и винаги с риза и панталон.
    Това си беше отличителен признак за средната интелигенция в Гетото. Не че и други не се маскираха така, но те се познаваха, къде по физиономия, къде по обувки, а тръгнат ли и приказка да подхванат не можеш ги сгрешиш. Всеки е значим, всеки мнението си иска да каже, но среда трябва. Намираха я в кръчмата. Там кой плебей, кой патриций, алкохолът всички заравнява.
    Обувките говорят много за човека. Те са връзката със земята и цялата тежест на тялото носят.

    Който не зачита обувките си, себе си не зачита.

    Читава дреха втора ръка можеш да си вземеш, но обувка трудно, щото всеки крак различно я моделирал.
    Сещам се за войниклъка. Раздават в началото новите боти.
Ден, два маршировки в строя и някой изревава:
– Господин старшина, обувките ми направиха пришки!
А отговора от старшината следния:
– В началото е така  моето момче, докато краката не приемат формата на обувките ще е така.
   На нашият герой, и обувките му читави и лицето му обръснато. Счетоводител беше, но подхванеше ли тема, като художник ще я нарисува. Другите ще я зацапат, ала не ще го изнервят щото беше спокоен човек и водката си вървеше, а и на майтап носеше. Кога минеше някой щеше да го заговори, да го бодне да каже нещо, а после с усмивка да го изпрати по пътя му.
   Съпругата му кротка женица и вярна сподвижница, често беше до него, ама то не за компания, ами за опора, да го вдигне кога му е време, щото човека мярка си имаше, ала с добри събеседници в сладка приказка правила за пиенето нямаше.
  Минава ден два три,седмица, не се вижда човека. Кръчмата стои някак празна без него. Някой пита, къде е нашият добър съгражданин? А простолюдието отговаря:
– А, а отиде си, отиде си.