Ерик вървеше спокойно към сградата, в която се помещаваше Гилдията на крадците. Беше му леко, защото бе изпълнил задачата си в срок. Очакваше поне похвала от Санд - надяваше се менторът му да е доволен и да го посвети, за да се превърне в професионален крадец. Макар и да не си признаваше, Ерик имаше големи очаквания за посвещението си. Затова и едва дочака идването на уречения час, в който му бе заповядано да се яви. Най-накрая щеше да сбъдне мечтата си.

 На пръв поглед сградата беше абсолютно неугледна. Не привличаше окото с нищо. Приличаше на изоставен склад или в най-добрия случай на стара административна сграда. Идеално се вписваше сред останалите сгради на улицата – триетажна сграда с олющена мазилка, прозорци, закрити с изхабени пердета, и също тъй олющени рамки. Не излъчваше опасност, но определено отказваше случайните минувачи да решат да разберат какво се крие вътре. По тъмно той почука боязливо на вратата.  Смути се, когато разбра, че са го чакали. Джеръм, слугата на Санд, го поведе към кабинета на господаря си. Вътрешната част на сградата рязко контрастираше с външната й неугледност. Първия етаж поддържаше илюзията, която създаваше фасадата, единствено от съображения за сигурност. Останалите три етажа поразяваха с разточителността и стила, с който бяха обзаведени. Действително отвън сградата създаваше илюзия, че е триетажна, но всъщност имаше четири етажа – последният се използваше за тайните срещи на водачите на Гилдията. Той беше абсолютно недостъпен за всички останали. Кабинетът на Санд беше на втория етаж. Ерик го изчака с нетърпение да довърши документа, който четеше.

 - Е, момчето ми, значи си се справил със задачата. При това добре. – Ерик се поизпъчи като чу похвалата. – И сега, както ти обещах, ще станеш професионален крадец. Но преди това трябва да ти разясня някои неша. Имаме три основни закона, които всеки трябва да спазва. Нарушението им ще доведе до тежки последици – може дори да бъдеш изгонен от Гилдията.

1. Крадец от крадеца не краде.
2. Никога не издаваш поръчителя.
3. Не убиваш.

Запомни най-добре последния. Щом си стигнал до убийство, е по-добре да се предадеш. Присъдата за кражба е много по-малка от тази за убийство. Пък и ще ти излезе име, а това вреди на работата. Има, разбира се, още поне десетина правила, но тези три трябва да спазваш винаги. Толкова за тях.

 Сега ще ти обясня как ще работиш.

 Аз съм човекът, пред когото ще отговаряш – само от мен ще получаваш задачите си. Аз ще съм връзката ти с Гилдията. Вече не си уличен крадец, а част от нашата организация. Не можеш да вършиш нищо самостоятелно - няма да правиш никакви обири на своя глава. Трябва да се научиш да спазваш правилата и най-важното – да се подчиняваш. Запомни – интересите на Гилдията са винаги пред твоите. Може и да не ти харесва положението, но това е цената, която трябва да платиш, за да си един от нас.

  С времето, ако се утвърдиш, ще получаваш редовно задачи. Засега ще идваш веднъж седмично при мен, за да ти предавам поръчките, срокът за изпълнение на всяка от тях е един месец. Ако излезе нещо спешно, аз ще те намеря. Ако някога решиш, че някоя поръчка е свръх възможностите ти, в никакъв случай няма да търсиш помощник – бил той от Гилдията или не, казваш ми и аз ще реша какво да правим. Ще получаваш 40 % от заплащането, по-късно, ако се докажеш, ще ги вдигнем на 60 % . Не се фукай с работата си. Това е дискретна професия – трябва да си държиш езика зад зъбите. Ще впечатляваш момичетата с нещо друго. Ако изпитваш затруднение, винаги можеш да се обърнеш към мен. Не се прави на герой и обмисляй внимателно действията си, за да избягваш провалите.

 Това е всичко, което трябва да знаеш засега. Свободен си и не забравяй да се явиш отново тук след седмица.

 Ерик се усмихна криво – колко му струваше тази усмивка – поклони се и напусна стаята. Едва потискаше обзелото го разочарование. Това ли беше да си истински крадец? Да зависиш постоянно от някого и да нямаш право на свобода? Та той имаше такива очаквания за бъдещето си – да извършва дръзки обири, да открива несметни богатства, а после да разказва подвизите си, заобиколен от шумни компании и красиви момичета.

  А Санд го бе отрезвил за един миг. Най го болеше, защото осъзнаваше собствената си наивност. Гилдията не бе мястото, което щеше да го компенсира за нещастното му детство. Не, по-скоро щяха просто да се възползват от способностите му. Разочарованието му се удави във внезапно връхлетелия го гняв. През последните няколко години Ерик бе възприемал сиропиталището на Санд като Дом, а Гилдията бе награда за успехите и старанието си. И през ум не му бе минавало, че и там ще го използват. Вървеше без посока и след като се убеди, че никой не го следи, сви в една полутъмна уличка и изля яростта си върху няколко захвърлени каци – рита ги, докато остана без капчица сила. След това реши да се напие, за да забрави за кошмарния ден.

 Уви, нямаше достатъчно пари, за да си позволи хубаво вино и трябваше да се задоволи с бълвоча, който кръчмарят му донесе. Изпи го почти насила и си поръча още. Надяваше се виното да отмие горчивата буца, заседнала в гърлото му, но от него сякаш му присядаше още повече. Накрая се задави и разля остатъка от каната върху масата. Кръчмарят се вбеси и го изгони. Нощният въздух го накара да се почувства малко по-добре и Ерик реши да се прибере в скривалището си. Точно в този момент искаше да се разграничи всячески от Гилдията. А и скривалището му напомняше, че все пак има място, което бе само негово.

  Хрумна му, че ако се появи спешна поръчка, Санд няма да може да го намери, но отхвърли тази мисъл. Да вървят по дяволите и Санд, и работата. После обаче се сети за нещо и смени посоката.

 Леа се въртеше неспокойно в леглото си. Денят й бе поднесъл много изненади и тя все още си припомняше какво се бе случило. Не можеше да заспи, макар да бе малко след полунощ. Тъкмо бе започнала да се унася, когато чу тихо стържене по покрива. Надигна се от леглото предпазливо и тихо отвори вратата към терасата. След секунди пред нея стоеше похитителят й от сутринта и вонеше на алкохол. Момичето бързо овладя изненадата си и го вкара в стаята преди да са ги видели пазачите. Когато затвори вратата, откри, че Ерик вече се бе разположил в леглото й. Леа седна в единия му край и зачака.

 - Толкова време се учих, за да стана един от тях и накрая какво? Нищо! Аз исках свобода и независимост, а сега съм по-ограничен и от преди. Обаче сега няма измъкване, трябва да им се подчинявам до гроб! Как е било възможно да съм толкова глупав?! Въобще не съм си давал сметка, че това е нещо сериозно, а не игра. А аз имах такива наивни очаквания!

 Младият мъж срещу нея изглеждаше напълно отчаян и Леа реши да не задава въпроси. Почака още малко, за да види дали няма да й каже още нещо и тогава заговори тихо:

 - Когато бях на петнадесет, баща ми дойде при мен и ми съобщи, че ми е избрал жених, с когото ще се запозная на следващия ден. Бях шокирана, родителите ми дори не ми бяха споменали, че ми търсят жених. Чувствах се предадена, цялата ситуация ми се струваше безнадеждна. Бях толкова объркана, че дори ми мина през ума мисълта за самоубийство. Но после се сетих за друг, далеч не толкова фатален изход. Знаех, че един от тогавашната далеч по-малобройна охрана, е влюбен в мен. Подведох го, че споделям чувствата му и го убедих да избягаме тайно още същата вечер. Бяхме се уговорили да ме пусне да изляза, преоблечена като слугиня и после да се чакаме до една църква. Събрах набързо някакъв багаж и напуснах дома на родителите си. Открих църквата чак след като се стъмни, изобщо не бях предполагала, че ще ми отнеме толкова много време. Свих се в един ъгъл и зачаках да се появи моят съучастник. За първи път ми се случваше да напусна съвсем сама дома си. В началото бях много ентусиазирана, та това си беше истинско приключение за мен, но после ме обзеха страхове – какво правех тук?! Как ми беше хрумнало да избягам? Къде щях да отида? Как щях да живея? Та аз не бях работила и един ден през живота си. Да, имах четирима учители, но изведнъж всичките ми знания, които бях получила от тях, ми се сториха абсолютно ненужни.

 Чаках моя „любим” четири часа, но той не се появи, накрая се предадох и наех една карета да ме върне обратно у нас. Чувствах се толкова нищожна, но най-вече унизена. Та до този момент аз живеех с мисълта, че родителите ми са готови да изпълнят всяко мое желание, стига да бъда щастлива, а се оказа, че те са далеч по-практични. Моето лично щастие се явяваше допълнителен бонус към увеличаването на тяхното влияние и богатство.

  Вярвах, че съм самостоятелна, а и това убеждение се разсея. Каква самостоятелност?! Та аз зависех изцяло от тях – нямах абсолютно нищо, което да не съм получила от тях. Да не споменаваме, че издържах без тях точно четири часа. Четири часа, не издържах дори един ден!

 За мой късмет, родителите ми толкова се зарадваха, че съм се върнала невредима у дома, че склониха да отхвърлят кандидата. Оттогава минаха две години, изчезнах още четири пъти, но винаги през деня – и всеки път поради една и съща причина, не можех да се примиря с факта, че единственото ми задължение е да се омъжа и да родя наследници. Нищо не се изискваше от мен, сякаш съм просто средство за продължение на рода. И аз като теб имам мечти, и аз като теб искам да съм свободна. Но ти си мъж и винаги можеш да се опълчиш, докато при мен е друго – на родителите ми ще им писне в един момент и ще ме омъжат за когото са решили. Никой няма да чуе протестите ми. Никой няма да се застъпи за мен. Така че не се отчайвай, ти поне можеш да се бориш... Хей! Да не си заспал?! – Ерик стоеше с притворени очи и изглеждаше така, сякаш наистина спи.

 - Не, слушам те... Съжалявам, че и аз те третирах като вещ. Извинявай. Наистина не си дадох сметка, че ти си човешко същество. Приемах те просто като „задача”, която трябва да изпълня на всяка цена. Аз... срамувам се от себе си.

 - Няма нищо, свикнала съм. – Ерик усети тъгата в думите й. Леа сви рамене, за да му покаже, че разговорът е приключил. Тя огледа изучаващо стаята си и отново се обърна към крадеца. - Знаеш ли, защо не останеш тук тази нощ, не си в състояние да си тръгнеш без да те забележат, пък и ще тръгнат слухове за мен.  – усмихна му се извинително. Ерик се сепна, въобще не си бе дал сметка какво ще се случи на Леа, ако някой от стражите го бе видял да влиза в стаята й. -  Ще си тръгнеш при изгрев слънце.

 - Благодаря за предложението, но не мисля, че е добра идея. Не съм чак толкова пиян.

 - Разбира се. Добре, направи салто и ще те пусна да си ходиш.

 - Предавам се, но къде ще спя?

 - Хммм, може да спиш в хамака.

 - Какъв хамак?

 - Чакай, сега ще го потърся...

 Малко преди изгрев Ерик чу в съня си три последователни удара с камъчета по вратата на терасата. Отне му известно време, за да разбере, че не сънува. Изправи се рязко и мигновено усети силно главоболие. За миг всичко пред него помътня. Проклетото евтино вино. Измъкна се тихо от хамака, погледна за секунда Леа, която спеше дълбоко, и се усмихна. Момичето далеч не бе това, за което я мислеше в началото. Постара се да излезе възможно най-тихо. Хладният въздух облекчи малко болката. Ерик вдиша дълбоко и скочи върху зида. За миг се олюля, но успя да запази равновесие. След това скочи тихо на улицата. От рязкото движение му се зави свят. На няколко крачки от него стоеше едно от сирачета на Санд. Без изобщо да проговори, то се насочи към една от близките улици, тънещи в сумрак. Ерик се изправи внимателно и побърза да го настигне. Надяваше се болката да отшуми, докато стигнат до Гилдията.

 - Ерик, момчето ми, имам изненада за теб. Успях да ти намеря задача. Снощи ми се стори някак разочарован – измъмри Санд под нос, но достатъчно силно, за да го чуе Ерик.  - Спешна поръчка, но нищо, с което не можеш да се справиш. Трябва да откраднеш...

 Единственото, което Ерик чуваше в този момент, бе пулсирането в главата му.