Това се случи в началото на деветдесетте години, когато много млади хора копнееха да видят Запада, просто защото досега не бяха имали това удоволствие. Нели и сестра й Илиана се възползваха от удалата им се възможност – пари от наследство – и заминаха за Германия, за да се порадват на „истинския” живот.

  Нели беше на двайсет и една години - бивша състезателка по художествена гимнастика, чийто най-голям успех бе едно пето място от републиканско първенство, а Илиана беше на трийсет и две – бивша дългогодишна работничка в домостроителния комбинат „Земляне”, понастоящем безработна. Всъщност и Нели беше безработна, защото я бяха изгонили от хотела, където няколко години бе изпълнявала функциите на рецепционист, заради прегрешения, свързани с изграждането на прекалено тесни отношения с един от постоянните клиенти.

  Германия им хареса много, и магазините им харесаха, но парите бързо свършиха и се наложи да се търси допълнително финансиране. Известно време работиха като миячки на чинии в един ресторант в Мюнхен, но някакви имигрантски служби ги подгониха и те загубиха работата си. Имаше опасност да загубят и квартирата си, за която плащаха цели 400 марки на месец и да останат на улицата. На практика бяха пред угрозата да се завърнат безславно в България, а хич не им се искаше да изпускат питомното, гонейки дивото. Животът в Германия им харесваше, дори бяха понаучили езика и можеха да се оправят.

  Един ден Илиана изпи набързо две бири и започна да говори странни неща:

  - Нели, подходът ни не е правилен. За да изкараме пари, трябва да сме хитри, иначе цял живот ще мием чинии.

  - Сега и чинии не ни дават да мием. Преди поне можехме да си плащаме наема.

  - Както вече казах…

  - Добре де, хитрей тогава! Ако си се сетила нещо, казвай, не ми се прави на тайнствена!

  - Ами … бих казала, че ти си доста… апетитно парче. Все още имаш хубава фигура и …

  - Какво намекваш?

  - Можеш да се… пуснеш на някого.

  - Намекваш да проституирам, така ли! Иде ми да ти шибна един шамар! Не те ли е срам, знаеш ли какво ще се случи, ако мама разбере? Нещастница!  

  - Чакай, чакай! Не съм казвала подобно нещо. Просто…

  - Спала съм само с трима мъже и то винаги по любов… аз не съм… такава.

  - Ама ти беше хубаво, когато онзи италианец от хотела те спонсорираше.

  - Ние се обичахме… - отвърна Нели и се нацупи. Очите й помътняха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

  - Да ама се върна при жена си и те остави на сухо.

  И тогава Нели наистина се разплака. Илиана я прегърна, опитвайки се да я успокои.

  - Просто исках да кажа, че трябва да си намериш свестен, добре осигурен приятел, по възможност немец, и да заживееш по-нашироко, така да се каже.

  - И ти покрай мен, така ли?

  - Мисля ти доброто, глупачке!

  Нели наистина не беше „такава” и наистина гледаше на любовта като на нещо свято, така че идеята на Илиана пропадна. Но се стигна дотам, че финансовите затруднения ги принудиха да обикалят кофите за боклук край ресторантите в търсене на храна. Разбира се, не можеха да плащат наема на скромната си квартира и бяха изгонени, наложи се да заживеят в една изоставена каравана в покрайнините на Мюнхен. Животът им стана непоносим, нямаха дори пари да се върнат в България.

  Принудиха се да просят, но го правеха по този конфузен начин, характерен за хората, в чиято природа просенето не е естествено заложено .Понякога им даваха по марка- две, но парите не достигаха, дори за храна. По-големи успехи жънеше Нели, може би защото беше симпатична, с красиви сини очи и невинна физиономия. Илиана имаше грубовати черти и вече бе доста понатежала в кръста, а това очевидно не допринасяше за успехите й в просенето.

  - Нели, погубваме се така! – каза след дълъг размисъл Илиана.

  - Когато съберем пари за билети, ще се върнем в България, това е – каза Нели, въпреки че хич не й се връщаше в България. Но не вярваше, че изход има.   

  - С просене няма да стигнем доникъде, а и не сме достатъчно печени в този бизнес - измънка Илиана.  

  Нели сведе глава и замълча.

  Веднъж, докато изваждаше от контейнера един нахапан, но свеж на вид хамбургер, Нели забеляза, че отстрани са подпрени две дървени патерици.  Прибра хамбургера в джоба си и взе патериците. Огледа ги. Бяха доста изподраскани и нащърбени, явно някой ги бе ползвал дълго време, но здрави.

  – За какво са ти? – попита Илиана.

  – Може пък да потрябват.

  Когато се прибраха в изоставената каравана, Нели премери патериците на дължина. Оказа се, че са й дълги. Разви винтчетата и ги скъси, после пак ги премери.

  Илиана я гледаше учудено, все още не бе съвсем наясно какво е намислила сестра й.

  – Ще просиш, подпряна на патерици? Идеята като цяло не е лоша, но се съмнявам…

  – По–добра идея имаш ли? Или предлагаш, да се чукам със спинозни негри, за да изкарвам пари за храна?    

  – Нищо не предлагам, сестро, честно казано вече съм се отчаяла. 

  – Помогни ми да ги увием горе с парцали, за да не ми убиват под мишниците.

  – Ама ти сериозно…

  – Напълно сериозно. Така. Дай ми сега колана си.

  – За какво ти е?

  – Ще видиш. – Нели взе колана.  – Така. Сега ще свия крака си в коляното, а ти ще ми помогнеш да пристегна стъпалото си към бедрото, така че да не се вижда под полата.

  – Искаш да мислят, че кракът ти е ампутиран! Гениално! – Лицето на Илиана сияеше.

  – Стягай още!

  – Трябва да се пробият още дупки в колана.

  – Ами пробий де, мисля че някъде в онзи сандък имаше шило.

  Илиана проби още дупки.

  – Няма да стане. Пръстите ти стърчат и издуват полата отзад, личи си.

  – Ще ги придърпаме още с друг колан.

  Така и направиха.    

  – Не те ли боли?

  – Боли, но все пак не забравяй, че съм гимнастичка и съм доста гъвкава.

  – Вече почти не си личи, но ще трябва да носиш размъкнат пуловер, който да покрива задника ти. И дълга пола, за да не се вижда че коляното ти е просто сгънато.

  – Напротив, по–къса пола, свивката трябва да се вижда. Ще ми превържеш коляното, все едно има рана там.

  – Хитруша си ти, Нели. Значи последните си пари ще трябва да дадем за бинтове, жалко.

  – Не мрънкай, тичай до аптеката.

  Когато всичко бе готово, Илиана помогна на Нели да се изправи и й връчи патериците.

  – Леле, същински инвалид си, направо ми се къса сърцето като те гледам – каза Илиана и се изкиска.

  Първоначално Нели имаше проблеми с боравенето с патериците, но след няколкочасови тренировки стана сравнително умела, поне не рискуваше да падне и да се пребие.

  Първия ден отидоха на гарата, която се намираше на около километър от мястото, където живееха. Нели толкова капна от подскачането на един крак, че едва си поемаше дъх. Но после дойде наградата. Мнозина от минаващите покрай нея германци поглеждаха втрещено „сакатото” момиче и отминаваха с бърза крачка, но имаше и такива, които слагаха в протегнатата му ръка банкноти или монети, кимайки съчувствено. Особено податливи бяха старите хора. Една баба дори се разплака, когато Нели започна да й обяснява на развален немски, че е била гимнастичка в родината си, но ужасяваща катастрофа е сложила край на кариерата й и я е обрекла на бедност – дори не можала да събере пари за протеза.

  Първия ден изкараха 234 марки. Прибраха се в караваната усмихнати до уши, доволни и предоволни, после Нели освободи крака си от коланите и го раздвижи с няколко упражнения, за да отпусне схванатите мускули. Отидоха на ресторант и похапнаха царски. По едно време, след третата бира, Нели се зачуди какво ли ще каже онази разплакалата се баба, ако я види да припка по улиците без патерици.

  Следващата седмица заработиха около 1500 марки, всъщност само Нели работеше, Илиана се мотаеше наблизо, пушейки цигара след цигара и потривайки доволно ръце. Сменяха местата, за да не се набиват на очи, като често използваха таксита – вече можеха да си го позволят.

  След още една седмица зарязаха караваната и се преместиха да живеят под наем в другия край на града, в една кокетна мансардна гарсониера. Избираха местата за просене по–прецизно от преди, най–вече съобразно човекопотока. Приходите нарастваха.

 Месец и нещо по–късно двете сестри станаха горди собственички на един очукан опел манта и можеха безпроблемно да обикалят целия град. Чувстваха се щастливи.

  Е, имаше и проблеми. Нели изпитваше силни болки в коляното, заради неестественото положение, в което бе принудена да държи крака си, освен това прасецът й все по–често биваше раздиран от жестоки крампи, а глезенът й все си стоеше порядъчно подут и изтръпнал. Вечер не й се излизаше никъде, за разочарование на сестра й, която искаше да „живее”, а предпочиташе да си почива пред телевизора с вдигнати високо крака. На всичкото отгоре, една вечер, докато се прибираха от кино, един мъж на средна възраст се разкрещя и започна да сочи Нели с пръст. Явно я бе виждал с патерици и с „ампутиран” ляв крак, вероятно й бе давал пари, а сега я виждаше с пълен комплект стройни и красиви крака. Двете сестри едва успяха да се измъкнат. След това Нели, за ужас на сестра си, отказа да работи цяла седмица. Накрая обаче подновиха бизнеса, като Нели взе твърдо решение дори след работа да ходи „ампутирана”. Махаше пристягащите колани само вкъщи.

  Илиана разви някаква странна, може би присъща на внезапно забогателите алчност, и непрестанно ръчкаше Нели да работи. И Нели работеше, защото смяташе да обезпечи бъдещето си. И нея я блазнеха парите. Банковите им сметки набъбнаха до над 20 000 марки.

  През зимата Илиана се залюби с един четиридесетгодишен разведен турчин, който изпадаше в захлас при вида на заоблените й седалищни части. Илиана често ходеше при него и се застояваше дни наред, а Нели започна да отделя повече време на почивките, още повече, че заснежените улици не предразполагаха към ходене с патерици – един ден се подхлъзна и падна, а жената, която й помогна да стане (тогава Илиана беше при турчина) видя, че си има работа с напълно здрав човек. Но не излизаше „неинвалидизирана” навън, страх я беше да не я разкрият и други, даже обмисляше варианта да се премести да живее в друг град.

  През пролетта Нели отново заработи активно, а Илиана се премести при турчина, идваше само за пари, но не често – той печелеше добре в строителството и си я къткаше.     

  През април Нели направи рекорд, за един ден изкара над 1000 марки. Беше висяла край един стадион в продължение на дванайсет часа. На следващия ден обаче коляното й отече страховито и синините се разстлаха чак до бедрото й. Пръстите на крака й бяха толкова изтръпнали, че почти не ги чувстваше. Реши да си вземе отпуск и да отиде на почивка в Швейцария, но вече й се налагаше да ползва патериците дори й вкъщи, така че се отказа, прецени че ще е по–разумно да пази леглото. На следващия ден не можа да сгъне крака си, за да отиде да си напазарува в близкия супермаркет. Вече много хора я знаеха като инвалид , тя нямаше сили да им разкрие истината. Остана гладна. Обади се на сестра си, но се оказа, че тя е заминала с любимия си при негови роднини в Дюселдорф. Реши да не я занимава с проблемите си. Стоя гладна вкъщи три дена, надявайки се, че кракът й ще се оправи, и отокът наистина започна да спада. На четвъртия ден припадна от глад. Когато се свести, стигна до извода, че ще е най–добре да извика бърза помощ, нямаше сили да отлепи глава от възглавницата. Когато я качваха в линийката, припадна отново, малко след като един от появилите се изневиделица съседи я попита кога й е пораснал чисто нов крак.

  Събуди се в бяла болнична стая. Дълго се взира в тавана, опитвайки се да събере мислите си и да пропъди наркотичното опиянение. Чувстваше се по–добре, но някак празна. Не се впечатли особено, когато видя, че левият й крак липсва – бяха го ампутирали малко над коляното. Вече бе свикнала с амплоато си на инвалид. А и така щеше да се чувства по–спокойна, определено щеше да се чувства по–спокойна.