Глад
Жената остаряваше много бързо. Дори мътното ù напукано огледало не можеше да скрие очевидното. Около устата ù се врязваха дълбоки бръчки, под очите си имаше синкави торбички и жълтеникава гуша загрозяваше овала на лицето ù.
Съкратиха я преди месец. Без предизвестие, без осигуровки, без обезщетение. С последните си пари успя да плати наема, тока, парното и водата. Вече се къпеше само три пъти в седмицата и после обикаляше да търси работа. Дори и на Женския пазар не я искаха заради липсващите ù предни зъби. Приличаше на проскубана кокошка с оредялата си коса, дебелите бедра и тънките прасци, с провисналия корем. А допреди няколко години беше хубавица...
Винаги се беше издържала сама и ценеше свободата си. Някога любовници не ù липсваха – лепяха се за нея като мухи на мед. Приятелките ù отрано надянаха брачния хомот и се обезличиха в перачки и чистачки, останаха си с едното средно образование. А тя беше тази, по която мъжете им въздишаха, с която можеха да разговарят. Момичето-мечта, момичето-красавица. Грозноватите ù връстнички отдавна дундуркаха внучета и неверните им съпрузи нощем приласкаваха главите им на рамото си, а тя зъзнеше в самотното си легло. С какво бяха заслужили да живеят по-добре от нея?
Не беше спала с мъж от 15 години. Тогава се влюби безпаметно. Той беше с нищожен пенис и с безпогрешен усет за душата ù. Колегите им се чудеха как тя е с него – лошата му хигиена и сприхавият му характер ги караха да го избягват. Беше готова на всичко: да отгледа децата му, да слугува на възрастните му родители. Най-сетне той се реши на развод, но точно тогава жена му се разболя от рак. Отдръпна се от любовницата си, а след смъртта на съпругата си ходеше несвестен. Никога повече не я потърси. А тя не започна друга връзка. Постепенно хубостта ù изтля, а шансът да си намери съпруг изтече като пясък между пръстите.
Старият навик на красавица я караше да изпъчва бюст и фатално да замрежва поглед всеки път, когато срещнеше на улицата представителен мъж – много често твърде млад. Щом я пронижеше ироничната му усмивка, тя се сгърчваше и в такива моменти неистово ненавиждаше тялото си. Прибираше се вкъщи и вадеше албума със старите си снимки, гледаше ги и виеше от болка като умиращо животно.
Сутрин тя ставаше и ако не беше ден за къпане и търсене на работа, навличаше над пижамата стар анцуг. Вглеждаше се в огледалото и старателно изскубваше острите бели косъмчета, покарали по брадата и над горната ù устна. После отиваше до кварталния магазин и си купуваше пакет цигари, брашно и мая. Никога не хвърляше трохите от хляба, а ги изсипваше на перваза на прозореца. Гълъбите идваха и кълвяха лакомо. Имаше един бял, прошарен с черни перца – само той не отлиташе, щом тя отвореше прозореца, а се доближаваше до ръката ù и чакаше храната. Беше единственият ù приятел, единственото същество, което не я отминаваше с презрение. Тя редовно миеше перваза от курешките на птиците, защото се страхуваше, че хазаите ще ù направят забележка.
Ако не намереше пари, щяха да я изхвърлят на улицата. На кого да се обади? Отдавна не поддържаше връзка с никого, беше се затворила в тъжния си свят. Нищо не получи от родителите си – те оставиха всичко на женения ù брат и той не се сети, че има сестра. А онзи мъж, онзи мъж, който попари душата ù... По-добре да умре до казана за боклук, отколкото да го потърси...
Вчера се доближи до контейнерите с надеждата да намери нещо за ядене. Изплаши се не толкова от вонята, колкото от вълчия поглед на бездомника, който я беше изпреварил.
С тази беззъба уста, мислеше си иронично, може би беше идеална за свирки. Пълна безопасност за клиента! Просто трябваше да излезе на околовръстното и да си чака късмета. Все щеше да изкара за единия хляб. Цял живот беше правила безплатна любов, някой трябваше да се отчете за удоволствието на всичките тези мъже, които я прегазиха и продължиха към опрощаващите обятия на безличните си жени, които не можеха да се опрат и на малкия ù пръст!
Нямаше никакви пари – нито стотинка. Замеси останалата ù шепа брашно само с вода и сол. Довечера щеше да излезе и да обикаля улиците за фасове...
Тя изяде клисавото хлебче. Останаха само няколко трохи. Събра ги в шепа, за да глътне и тях, но се отказа и отвори прозореца. Белият гълъб долетя и се приближи до ръката ù. Тя сграбчи пърхащото топло телце. Жената също беше гладна.
© Аноним All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Хубав разказ, правдив. Хареса ми!
-
хареса ми!
-
Благодаря, Дита!
-
Този разказ дойде спонтанно като идея и беше написан на един дъх. Нямах предвид никакви послания - просто видях тази стара, гладна и обречена жена. Има и такива хора - независимо дали имат вина за това, или не. Животът наистина не е особено лесно нещо.
-
Жесток разказ! Харесва ми съпоставянето на нежни моменти, като храненето на гълъбите, с будната реалност. Разказът е наситен с такива сблъсъци. А финалът е страхотен. Показваш преходността много ясно. Прочетох и коментарите. Не виждам прокрадване на скандални "идеи". Не виждам никакво прокрадване на никакви идеи. Това е един изключително реалистичен разказ, който представя една гола истина. Не е нужно да си преживял това, за да го знаеш, достатъчно е да го видиш (ако можеш да гледаш, разбира се...) Защото това е същата реалност, в която живеят всички, няма значение, че за някои е по-удобно, ако тя е невидима.
-
Всеки бунт започва със словото и намира защита в делото. Светът на робството е свят на тишината. Тишината е пространството на страха. Гласът е алтернатива на робската притихналост. Написаното слово e вече вик и е въздействащо тогава, когато човек показва, че стои зад думите си и заради тях може да живее и умира... Приветствам безпощадната реалност на разказа. Това, че някои не са съгласни... е повече техен проблем... Но съм убедена, че всеки е отговорен за положението, в което се намира. Искам да кажа, че когато си млад и имаш повече възможности, би трябвало да мислиш по-далновидно, да градиш съответните бентове в мислите си, защото ако те връхлетят житейските бури, да можеш да се противопоставяш и не само... ами да може да имаш по-качествен живот... Винаги е трудно, но и винаги имаш избор...
Всеки уважаващ себе си автор има перфектен правопис и това е израз и на уважение и към читателя. Но не мога да приема тази анонимност... Така и думите ми отправени към неизвестно кой... увисват... и не знам дали си заслужава и правилно ли би ги преценил и изтълкувал... Това е рискът на виртуалното пространство - уж ни показва реален свят, но всъщност може да не се окаже точно това, което си представяш и точно този, за когото си мислиш...
-
Силни теми. Силни разкази. Съгласен съм със споменаването на Набоков. Мисля че името Достоевски е също на място. Първични емоции и инстинкти. Не са ли те в основата на целия ни духовен живот? Напомня ми за една история. Една жена, като млада сестра в операционната присъствала на операция правена от стар опитен хирург. Той разрязал корема на пациента със скалпел отворил го и и казал. "Виж тука младо. Това е човека. Черва и лайна" Жената припаднала. В последствие тя станала една от наи-опитните и уважавани жени хирурзи на България. Радвам се, че намерих произведенията ти. Липсваха ми тука малко "черва и лайна"
Поздрави! -
Краска, опасна си Недей да свеждаш случилото се в неуместно индуктивно логическо заключение
Бъди здрава!
-
Краска, може и да съм се объркал Извинявай.
-
Стилистиката Ви, драги, е окаяна. Айде стига малограмотност!
-
Моят апел пък е да излезете, изпод земята!
Само Един знае колко съпричастни сте към подобни хора в живота... (някой каза: "Аз бих я нахранила"
Краска, май си го редактирала?
Ако би го направила щеше да напишеш:"Аз съм хранила"
Или в годините, за които говорите не сте имали подобни случаи?
Но тук роните сълзи, към една лошо поднесена история!
Айде стига! -
Апелът е към всички, които живеят в облаците и до повръщане се тъпчат с амброзия: ако искате да разберете земния живот, слезте на земята. Героинята не е проститутка, не е била и няма да бъде /последното е поради очевадни причини/. Тя убива и изяжда един гълъб - така, както прави всяко същество на планетата, намиращо се на по-висока степен в хранителната пирамида и желаещо да оцелее. Ако си намери работа, ще продължи да храни останалите гълъби. И, Бога ми, няма да ги яде.
-
Благодаря на всички, които ме подкрепиха. Съвсем резонно надникнах в профилите и на тези, които ми се противопоставиха. Нямаше как да не забележа, че опонентите ми са само 25-годишни. Какво да ви кажа, деца? Ще поживеете, ще видите.
-
Човекът има странната способност и да бъде скот.Оцеляването много често/почти винаги/крещи с достъчна амплитуда...За всекиму различно е.
Много мъка има Тук.
И МНОГО отговори...
_________________________
Майсторски текст!
Стоя в залата за правостоящи.
Шапки долу Господа реалисти!
-
Потресаващо!
-
Явно с някои четящи не трептим на една честота и това е напълно нормално. Ако един автор описва чувствата и мислите на убиец, означава ли, че и той е убиец?
-
"Човекът е осъден да бъде свободен" - Аз сам полагам своите цели!
Всеки се оплаква в условията, които живеем - намира си алиби!Свободният, човек мъдро преценява съотношението между цел и ситуация и намира правилното решение.
Главната героиня е анархист на БЕЗЦЕЛНАТА свобода. Обществото не е задължено за нейното неблагополучие.
"Да, за повърхностно-четящите "сълзотворци" е много впечатляващо, но всъщност е тъпа "философия" - пораженческа и оправдаваща моралния упадък"
Не искам да обиждам никого - аз написах едната двойка! -
Знаеш ли какво се сетих, когато прочетох разказа - преди две години видях нещо - един възрастен мъж, добре облечен, спретнат, чист, вървеше по улицата и странно се оглеждаше, приближавайки едно кошче за боклук, в следващия момент бръкна в него и извади половин закуска и запона да яде настървено - глад...
Метафората с гълъба е страхотна!
Майсторски написан разказ! -
Социалното подпомагане и благотворителността не са основна съставка на обществото. Както казах съдържателната част на самото общество е самовъзпроизводство, затова има възпитание, обучение и култура те са начини за запазване и възпроизводство на същинската част на обществото. В този контекст социалното подпомагане и благотворителността са само едни допълнения към механизмите за запазване и възпроизводство на тази знаково-символна система, но са несъществени елементи.
ПП: Понякога изглеждащите хуманно мерки са съвсем нехуманни, просто защото не могат да се оценят ефектите от мащаба. Например тежките условия биха могли да мобилизират някого и да демобилизират друг, ще напомня смъртта на ракетния инженер Цандер, малко преди да издъхне от туберкулоза, той казва: "Напред, другари, все по високо и все по далеко." Очевидно не е бил смазан от обстоятелствата, напротив... -
Жесток разказ! Истински италиански чернобял неореализъм! Извинявай за това "италиански", Аноним! Знам, че си е нашенски, но нямаше как да не си спомня "Крадци на велосипеди" и "Рим открит град"! Поздрав!
Относно коментарната престрелка реална ли е подобна житейска ситуация сега, тук в България, бих припомнил думите на Набоков - "Литературата не е възникнала в мига, в който момче е излязло тичайки от гората, крещейки "Вълк, вълк!", следвано по петите от вълка, а е възникнала в онзи момент, когато същото това момче е изтичало от гората, крещейки "Вълк, вълк!", но след него не е имало никакъв вълк." Цитатът е по памет. -
Канибал, най напред обществото е система от симвли и знаци, от това следва, че предназначението на обществото се състои в това да запазва и възпроизвежда знаково-символната си същност, нищо повече, нищо по малко. Така също самото общество не е нещо отделно от индивида (от всеки взет поотделно), понеже системата може да съществува и в един индивид. От тук следва да се запиташ ти чувстваш ли се длъжен по отношение на "изпадналите" и какво правиш за промяната на положението им. В крайна сметка исках да кажа, че който не се грижи за себе си не се грижи и за другите, отказвайки се от солидарност при взаимното ни съществуване...
-
Анонимът не е врачка, а старо и патило. Освен това перфектно владее правописа и пунктуацията на българския език. Тук е уместно да се спомене следната поговорка: "Казвам ти, дъще, сещай се, снахо!" А колкото до оспорвания разказ, авторът никъде не застава зад героинята си.
-
Някои хора от нищо ще намерят тема за спор. Явно си нямат друга работа. Поздравления за автора!
-
Първо благодаря на коментиралите - за мен е чест. Второ: необходимо е явно да внеса яснота. Авторът, повярвайте, много добре знае какво казва. Яростно приветства безпочвените оптимисти и изпитва топло съчувствие към тях, че въздушните течения могат да ги отведат в пустинята на извечния песимизъм, откъдето мърдане няма.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
