Криси се заключи отново в мислите си...
Напоследък усещаше, че само тях има. Чувстваше се душевно празна. Откакто се преместиха в това ново градче всичко беше напълно различно. Нови хора, ново училище(макар и едно от най-добрите тук!), нова обстановка. Всичко това я плашеше до определена степен, въпреки че беше свикнала. Баща й и майка й все работеха ли работеха, нямаха никакво време за нея. Не стига това, ами и трябваше да се местят непрекъснато. На Криси вече толкова й беше омръзнало от това, че й идеше да избяга от „вкъщи”.
Имаше само двама човека, които я разбираха прекрасно, на които тя липсваше също така, както и те й липсваха – баба й и дядо й! За нея те бяха най-прекрасните баба и дядо в света! Знаеха точно какво ú се искаше във всеки един момент. Обичаха я с цялото си сърце, тя тях - също.
Често Криси изпадаше в дълбоките си размишления. Защо просто родителите ú не я оставяха да живее с баба и дядо? Хората, които щяха да ú осигурят спокойствието и сигурността, от които се нуждаеше. Е, да, това вероятно щеше да значи никога повече да не види родителите си, или поне само 2-3 пъти в годината...
Да, нямаше никакво излизане от създадената ситуация. Нищо не можеше да се направи. Сигурно нещата щяха да са два пъти по-лесни, ако само някой се питаше какво мисли Криси за това непрекъснато местене, ако някой се интересуваше и от нейното мнение.Това обаче нямаше значение...за никого, освен за Криси.
И ето, сега тя стоеше отново така замислена, в новата си празна стая, която очакваше да се запълни с вещите на момичето. И защо, като Криси знаеше, че скоро отново ще трябва да ги опакова?...
Оставаха само още 3 години, почти 2, до пълнолетието ú, само толкова и тя щеше да бъде напълно свободна да направи своя избор как да продължи живота си. Всъщност, тя вече знаеше с какво иска да се занимава. Музиката беше нейният живот. Тя беше всичко за нея. Когато ú беше най-трудно, най-тежко, Криси се обръщаше за помощ към нея. Именно музиката й помагаше да преодолее стреса от преместването.
Криси винаги носеше със себе си електрическата си китара. Това за нея не беше просто предмет, вещ, музикален инструмент. Тя я възприемаше като най-добрия си приятел, като спомен от дома. Защото преди години Криси усещаше, че има истински дом, сигурност, родители, които я обичат и биха направили всичко за нея. Последното, разбира се, беше все още вярно, но на Криси ú се струваше, че е изгубила доверието си в тях. Вече всичко ú изглеждаше така далечно, все едно никога не се е случвало. Именно затова китарата й беше така близка. Напомняше й за вкъщи...
Баща ú ú я беше подарил, когато стана на пет годинки. Тогава тя за първи път почувства величието на рок музиката и си каза, че задължително трябва да опита поне мъничко от него. Баща ú дълго се смя, когато разбра, че петгодишната му дъщеричка иска да ходи на уроци по китара. Той почти се беше отказал да намери някой, който да я обучи, когато майката на Криси го убеди.
Те останаха изключително учудени, когато учителят каза, че Криси определено е дете с музикален талант – освен с китарата, я биваше доста и в пеенето...
Две години по-късно се състоя прощалната вечеря. Семейството заминаваше... за първи път. Местеше се в друг град. Дойдоха много приятели и роднини, с които си взеха довиждане. Криси изнесе първия си концерт. Макар и в домашна обстановка, всичко ú изглеждаше като на истински концерт. Чувството беше прекрасно. Тогава тя все още не осъзнаваше колко много ще ú липсва всичко това, когато замине. Мислеше си, че ще е истинско приключение да отиде някъде другаде, да срещне нови хора...
– Хей, мъниче, ще настинеш. Хайде в леглото! – умислена, Криси не беше чула дори как баща ú седеше на вратата и й говореше.
– Криси!...
– Да, какво?!
– Да се разболееш ли искаш? Бягай бързо да си лягаш, утре ставаш рано за училище. Часът ти започва в 7:30, нали?
– А, да, да. Лека нощ, татко.
– Лека нощ, мъниче.
Лампата вече беше изгасена. След като и майка ú я целуна, Криси потъна в дълбок сън. Баща й беше прав. Утре я очакваше поредното изпитание. Щеше да срещне новите си съученици, с които да прекара останалите 5 месеца от учебната година... ако не се изместеха някъде другаде до тогава. Как ли щяха да я приемат? Дали щяха да проявят интерес към нея? Или щеше да бъде просто „новата”, изолирана, отхвърлена... и все пак – най-добрата! Криси го осъзнаваше. Навсякъде, където и да отидеше, уроците не ú се струваха проблем. Заучаваше всичко с невероятна лекота, дори още в клас. И главната причина за това беше, че след училище щеше да може отново да посвири на любимата си китара; сега вече разчиташе единствено на самообучението. Нямаше смисъл всеки ден да търсят нов учител – тъкмо свикнеше с него и трябваше да намери друг, в другия град. Пък и вече имаше нужната основа, за да се усъвършенства сама. Необходимо беше само да има желание, което тя притежаваше дори в повече...
© Милена Василева All rights reserved.