В петък се скатавам в планинското градче, където небето е розово, а облаците са на ръка разстояние. Прибирам се сама, дърпам куфара по разбити тротоари. Няма много хора. Студът ги е заключил вкъщи. Комините пушат, децата грабят от последните незаснежени дни, тичат из неосветените улици. Светят прозорци, виждам само силуети зад пердетата, любопитни кой си позволява да наруши хармонията в този иначе спокоен и тих град. В тъмното чувам хора. Хората говорят. Хората винаги говорят. Наскоро ги превъзмогнах. Не се затварям вече в себе си, когато чувам коментари. Стоя мирно, кротко, не трепвам. Глупците винаги ще говорят. Глупците винаги ще вярват. Аз съм добре, но усещам тъгата във въздуха. Усещам гневния свят. Това е най-кратката есен и най-дългата лятна тъга. Прибирам се тихо, без много шум, лягам и заспивам в уюта на дома. В събота сутрин правя палачинки, мъфини и пържени филийки. Следобед пия чай, кафе, чай, кафе, а понякога мляко в чашата си с розов хипопотам. Следобед чета книги, а понякога пиша. Тъгата се превръща в най-верния ми приятел. Изважда най-доброто от мен и го увековечава върху хартията. Изкуството е крайност и понякога изпитвам крайна потребност да бъда сама, да дишам, да плача и да преживявам всичко сама. Сама с лист и химикал. Преживявам и следобеда, а после идва вечерта.  Вечер пия вино или водка. Обичам да пия в събота. Обичам да се мразя в неделя сутрин, за дето съм пила. Признак на живот. Копнеж за живот. Копнеж за кислород. В неделя опаковам нещата си и отново се връщам там, където съм крайно себе си – сама сред милионите хора. Защото някои хора са създадени да бъдат обичани, а други да обичат, но да бъдат сами.