Очите му вече нищо не различаваха в мъглата през прозореца на къщата, но си спомняше, че като малък събираше пеперуди. Ловеше ги там, на  още незастроените ливади, докато пъстрокрилите създания, вкопчили хоботчето си в сладостта на прашеца се унасяха и забравяха, че ги дебнат опасности. Тогава той се промъкваше тихо зад тях и ги хващаше, залепяйки крилата им едно в друго. После пробождаше телцата им с карфица, забучваше ги на един картон и наблюдаваше как животът ги напуска. И докато бършеше в панталоните си прашеца от крилата им, оставаше доволен, че е спасил красотата им и че ще ги има само за себе си. Беше намерил един изрязан дънер, но винаги преди това чакаше шарените създания да спрат да трепкат с крилца. Дънера беше облепил със зелен горски мъх и в него беше забучил разклонени клечки. На върха на клечките втъкваше изкуствени бели цветя, така че да наподобяват миниатюра на цъфнала овощна градина, а върху цветовете внимателно поставяше една по една пеперудите. Крачетата им още меки и неизсъхнали, безжизнени, но съвършени до последната резка, той ги прикрепяше към изкуствените цветя и се удивляваше на сътворението си. Криеше миниатюрата си под леглото, но пеперудите все не му достигаха за всички клонки и той понякога се чувстваше като дете, което е преяло, но все още поглежда към храната и се чуди, дали е достатъчно сито. 
  През 90-та година вече беше мъж, с къдрави коси, с очи, които можеха да зашеметят всички красавици в града. Момичетата забравяха имената си, когато го видеха и той им измисляше нови – руски, английски, или римски, сякаш искаше да ги овкуси, придавайки им от екзотиката на света. Наричаше ги с тях ту  нежно, ту с възхищение, ту с насмешка, редеше ги в живота си по цветове, по обноски, по положение, така както редеше овощната си градинка като малък. И те го искаха. Ставаха нетърпеливи, нахални, понякога и жалки. Влюбваха се в свободолюбивите му къдрици, в шегите му, в бялата му усмивка в начина, по който ги разсъбличаше, докато им говореше. Девойките му звъняха по телефона ý дома, представяйки се на двете му сестри с екзотичните си имена като – Барбара, Юлия, Анита. Тази е прекалено лигава, не може да повдигне и ваза – обичаше да казва той на другата сутрин след срещата, или пък другата е прекалено ниска, не може да готви  – не става. Преситен от възможностите на младостта си, една сутрин той замина. Не си взе довиждане с никоя от тях, защото беше потаен, а телефонът все звънеше ли, звънеше.

– Сами там ли е? – питаше женски глас майка му. Самуил търся. Кога да го потърся пак?

Самуил го нямаше и не се знаеше, дали има намерение да се върне.

Помръкна къщата без него, а скоро замря и телефонът. Самуил започна да пише писма и да изпраща картички. Не на Барбара, не на Юлия, и не Анита. На майка си и на сестрите си пишеше. Лъжеше ги, че е добре, че скоро ще се върне. Шегуваше, че ще доведе германка и за всички ще има подаръци. Такъв беше той – обичаше красотата, парите, вкуса на живота и жените обичаше. На шега ги обичаше и сигурно и те, затова му отвръщаха искрено и двойно.

   В Германия най-напред го затвориха в имиграционен лагер, а после се захвана на работа като хамалин. Така се запозна с пастора на една църква. Захвана се да ѝ прави основен ремонт. Беше трудолюбив до педантизъм, с ум като бръснач и скоро в района се разчу за майсторството му. Немският език спря да му създава проблеми, хората му плащаха добре и го уважаваха. И тогава се запозна с германката. Тъкмо беше спестил пари, за да си купи кола. Колата си я биваше. Мазда 626, а собственичката Магдалена – пищна германка се оказа с по-удобно возило от тази на колата. Храната в ресторанта не струваше, но от обстановката, разговора, виното и свещите, дивото в сърцето на мъжът забълбука, така както дълго сдържаната властна природа често избуява, ако бъде подтискана. 
- Ти ще шофираш, но не към вкъщи. – каза на Магдалена – Тази нощ няма да се прибираме.

Тя го погледна с кафявите си очи, бенката на скулата ѝ се усмихна, а чувствените ѝ устни се размърдаха.
- Накъде? – попита го тя.
- Към езерото. 
И тя шофираше. Настръхнала, бледа, жадна за топлината му. Паркира колата и слязоха. Самуил усети приятно замотване в жилите си, когато направи няколко крачки. Блестящите ѝ очи го питаха и на него не му беше нужен немският, за да дочуе възраженията ѝ. Това го подразни и сякаш, за да я изплаши още повече, той се съблече гол, и се гмурна във водата. Магдалена го наблюдаваше как потъва в тъмното, водата го обви, а луната във формата на сърп скри очертанията на тялото му. Тревогата от отекващата тишина я обхващаше в капсула. Беше излязла на среща с някакъв луд дивак, чужденец, дори нямаше идея от къде точно идва той и този същият луд я караше да изневерява на инстинктите си. Хладнината се разля по настръхналата ѝ кожа. Помисли си, че е възможно да се е удавил и направи няколко крачки, за да го различи. Очите ѝ се пригодиха с тъмнината и тогава забеляза белите му ръце да се движат. Плуваше към нея бързо, ритмично и за миг  тя си помисли, че ѝ прилича на морски хищник. 
- Хайде! Идваш ли? – изплиска гласа му и наряза на филийки въздуха.
И тя отиде. Гола, узряла и преливаща от страх. Студената водя я окопити за миг, но когато той я посрещна в обятията си, я заля гореща вълна и той видя как гърдите ѝ се повдигнаха над водата.
Любеше я така както се хранеше – лакомо, примитивно и с блаженство. Приласка я внимателно, дотолкова, че тя да усети надмощието му и сама да му се отдаде. Онази нощ сърповидната луна не изрисува сладостта по лицата им, нито освети искрящите им целувки, плискащи се във вълните, защото беше прекалено тъмно. Сърпа само лекичко успя да пореже с острието си едното крилце на жената. Поряза го внимателно в мига, когато тя зашеметена от възбудата, го възприе за част от удоволствието. И докато Самуил я пренасяше на ръце към сушата, а по стъпките му притичваха призраците на жените, които беше излъгал, тя не подозираше, че съвсем скоро, призраците щяха да се увеличат с още един. 
Дори за миг по време на замайването ѝ, той не я остави да се съмнява, че ще си тръгне. Вярваше му толкова, че го запозна с цялото си семейство. И точно, когато Магдалена най-малко очакваше да я нарани, той си тръгна. Замина. Ей така без излишни мелодрами, без идея за ранимост, без мисъл за загуба, без адрес. Само с един черен печат в задграничния си паспорт.
Върна се през 1994-та година в България – още по-хубав, малко поотслабнал, но все така горд, както преди. Къщата пак се изпълни с живот. Шегите му вече бяха по-изтънчени, обноските му с дъх на немско пиво, а очите му пълни с надежда. Обсипа с подаръци семейството си, обзаведе фамилната къща с немски уреди и секции, маси, легла и къщата заблестя. Караше мазда в тъмно бордо и я наричаше Маги. Да кажа, че я гледаше както се гледа жена, ще е малко. Докосваше я като порцелан, чистеше я непрекъснато и постоянно лежеше под нея. Не знам дали Барбара го е ревнувала от Маги, но когато се запозна с Марияна, тя заяви високо и на всеослушание, че иска да се прероди в Мазда 626. Разбира се това беше невъзможно, но пък тяхната любов грейна и разцъфна тъкмо същата пролет, когато той се прибра. През 1994-та година в апогея на младостта си, тогава когато той навърши 33 години,  всички пеперуди под леглото му се разхвърчаха, като подплашени шарени спомени и се загубиха в мъглата. Защото беше долетяла тя. Единствената. Марияна. Махленският обущар твърдеше, че през 1994-та година е попрявал само обувките на Марияна. Счупи няколко чифта токчета да преследва Сами. Не беше нито слаба, нито дебела, нито толкова висока, нито толкова ниска, но имаше нещо в лицето й, нещо с което като го погледнеше – той се смаляваше и заприличваше на малко момче, хванато да прави бомбичка в избата. Марияна го въртеше като пумпал наляво-надясно и никак не даваше вид, че ще се остави да бъде част от нечия колекция. А може би тя не беше като другите. Със сигурност не е била, щом като Самуил я запозна със сестрите, майка си, баща си и дори със съседите си. Двамата гледаха световното първенство по футбол на големия немски телевизор. Той ѝ пържеше картофи, черпеше я с бял щоколад, наливаше ѝ германски ликьор и после я любеше до несвяст. Най-силно се чуваше, когато националите печелеха. Тогава не се знае дали думата беше точно "любене", но...  и това беше част от щастливата му 1994 -та година.

  Върнаха се от море почернели и все така влюбени. След това дойде есента, зимата обикаляха все тримата с Маги по ресторанти, хотели и най-после и новата 95-та година се опита да гръмне като шампанско. Но не гръмна шампанското. И сякаш Самуил си остана завинаги в 94-та година. Някъде през февруари Марияна изчезна. Секна смеха им, спряха стъпките от нейната улица, до къщата на Сами. Обущарят почти остана без работа, а обувките на Самуил гледаха все навътре. Никой от семейството или от съседите му, повече не посмял да попита за Марияна. Темата била забранена. Тя просто повече не се върнала. Всички смятаха, че Сами се е изплашил. А той не можеше да си го обясни, или прости. Или нямаше смелост да си го признае. Така се запозна с последната. Тя беше най-зашеметяващата дама, която някога беше срещал. Омайница, до ръба на стъклените си очи. А как изкопчваше от него всичките му демони, теглеше ги с куки, един по един, изправяше ги на осветената стена като сенки – един срещу друг на дуели. Те се биеха, с кървясали носове, с подпухнали скули, диваци, неспособни да се примирят с истината, неспособни да поттиснат гордостта си, неспособни да обичат. Луд го правеше само тя, затова докато я гледаше жаден, пропадаше между клоунадите на усмивките ѝ и си признаваше как е изгонил Марияна една сутрин и как тя тичала полугола по стълбите, изплашена и разплакана. Г-жа Гроздова – така се казваше последната, мразела да се фамилиарничи с нея, затова тя го наказвала за всяка фалшиво признание или мисъл. Оставила му само една илюзия, за да го държи полужив. Мисълта, че времето е спряло и че още е 1994-та година.  Самуил останал сам, в голямата къща. Прогонил майка си и баща си, и всеки, който се опитвал да му помогне. Намразил ги всичките, оскотял, озлобял, а накрая апатията свила гнездо в очите му. Понякога с дни не дърпал пердетата, спял по цял ден, пушел, пиел, или гледал телевизия на немския си телевизор. Някои го наричаха граф Сами, защото беше горд като граф и не излизаше навън. Сигурно от страх да не види, че всичко се е променило и, че отдавна светът не е същия. Такъв беше той - красавец, който обичаше красотата, парите, живота и жените обичаше. На шега ги обичаше и сигурно и те затова му отвръщаха по истински и двойно. Но когато решил, че не са достатъчно достойни за него ги намразил. Сега не е млад, обича само алкохола и никой не е в състояние да го убеди, че онази ръждавейка в двора му на име Маги, отдавна не може да запали, че Марияна е омъжена и скоро ще става баба, и че той се самоуби още през 1995 -та, когато...