Големият ден

         Днес беше големият ден. Още със ставането сутринта усетих как ме стяга първо от ляво, а след това и дясната част на гърдите ми, за да не остане по–назад, се включи в играта. Сложих джезвето на котлона и взех бърза баня, докато чаках кафето да стане. Студеният душ, който щеше да трогне и ескимос, въобще не го усетих. Излязох от банята, без да съм свалил и градус от напрежението, което ме беше заяло отвътре като контрольор - нередовен пътник. Запалих първата цигара за деня и отпих от кафето. Излязох на терасата с надеждата, че свежият утринен въздух ще проясни главата ми, но нищо. Птичките на отсрещното дърво се бяха групирали  в банда и караха някакво парче в стил мелодичен рок, но мен това въобще не ме трогна. Слушах ги като ученик - учител, колкото да си отвлека вниманието, но и те не помагаха. Дори и комшийката, която ми се скара, че тръскам цигарата си през терасата, не можа да ме развълнува. Погледнах я с безизразен поглед и кимнах разбиращо.  Това така я потресе, че тя се врътна и се прибра, без да каже дума, а иначе изнасяше цяла тирада за вредата от тютюнопушенето и за простаците като мен.

         Днес беше мачът и не просто мачът, а мачът на годината – Левски приемаше Удинезе в осминафинал за купата на УЕФА. Първата среща бяхме удържали геройски нулев резултат и сега ни трябваше победа, за да продължим напред.  С Киро Борсата вчера поработихме здраво по логистичното осигуряване на мача. Купихме три бутилки водка, няколко вида готови салати, две кила сухи мезета, пържоли и два стека бира. Всичко това сега кротко се спотайваше в хладилника в очакване да бъде наченато.

         Тъкмо се готвех да изляза, за да си купя всички видове спортни вестници и да прегледам последните новини за срещата, когато на вратата се звънна. Кой, по дяволите, ме търсеше в такъв важен ден, когато спирах работа и се съсредоточавах само върху мача? Ни приемах, ни предавах.   

         Отворих вратата със замах, готов да насмета набързо смутителя на спокойствието ми и останах с широко отворена уста. Пред мен стоеше съседката от долния етаж, която, не знам защо, но винаги си я представях без дрехи. Не беше прекалено млада, но не и престъпно стара. Държеше златната среда на тридесетте години, но изглеждаше като „Мерцедес” последен модел с всички възможни екстри. Въздушните й възглавници бяха големи и удобни, винаги готови да посрещнат удобно главата ти.  Извивките притежаваха характерната изтънченост на старите модели и съвършенството на по–новите. А бе, с една дума - само да се качиш и да караш, но аз какво се отплеснах на автомобилни теми. Това само говори колко объркан бях преди мача.

- Какво обичате? – успях да сглобя най–накрая едно смислено изречение.

- Много се извинявам, – започна тя с глас, който предизвика в мен звънене на сватбени камбани – но може ли да оставя за един ден кучето си при вас? Налага ми се спешно да замина в провинцията, а няма при кого да оставя Арчи.

         С проницателността на Шерлок Холмс веднага отбелязах мислено, че момичето няма гадже, което веднага стимулира мозъчните ми клетки, които взеха да обмислят различни варианти за сближаване. Крайният резултат излезе по–бързо от очакваното, но съвсем навреме – кучето. Това беше средството. То щеше да стопи ледовете по–бързо от глобалното затопляне и да ни сближи със скоростта на падаща звезда.  Една връзка започва много по–лесно, ако имате общи преживявания. На кучето поверих моментално ролята на сватовник, без да се замислям.

- Няма проблем! – казах авторитетно. – Оставете го при мен. Ще станем първи приятели.

- Много ви благодаря! – каза с облекчение тя. – Направо ме спасявате.

Такъв си бях аз. Спасител. Само ми липсваха червените плувки. А на глас казах:

- Ама моля ви се, нищо работа. Нали сме съседи, ще помагаме.  И предлагам да минем на ти, щом ще гледаме едно и също куче.

Ей, ама бях в стихията си направо, като център нападател устремен към противниковата врата. Усещах как след малко ще отбележа гол. Ако и Левски бяха толкова добри довечера нямаше как да не бият. Трябва да се учат от батко си Грег. 

- О кей! – каза Мария – май така се казваше. – Ще ти го доведа след малко.

         Затворих вратата и си викам „Ега ти късмета! Едно куче - ще го изгледам, какво толкова, но какъв бонус върви с него! Такива не раздават и на коледни разпродажби.”  Така се бях размечтал, че едвам чух звънеца.  Отворих вратата и без малко да не я затворя. Спря ме само голямата любов към мерцедесите. До Мария стоеше един огромен дзвер. Ама дзвер, ви казвам. На големина беше колкото малко теленце. Беше изплезило език и дишаше тежко като астматик.     

- Това е Арчи. – представи ми го Мария.

Толкова си бях глътнал граматиката, че за малко да кажа „приятно ми е да се запознаем”.

- Много е добричък – успокой ме тя. – Ето ти и храната му, че е свикнал само на гранули.

         Поех пакета и казах с възможно най–мъжествения си глас, който лично на мен не ми звучеше много убедително:

- Няма проблем! С Арчи ще си прекараме забавно.

         В същия момент си представих как той ме гони из апартамента, а аз се заключвам в банята и звъня на Киро Борсата да дойде с пушката за глигани.  Чакаше ме тежък ден, а за нощта не ми се и мислеше.

         Мария се наведе и целуна Арчи. За малко да подам и моята буза, но реших, че още е прекалено рано да навлизаме в такива интимности.

- Аз тръгвам, миличко. – каза – И да бъдеш добро момче.

         После се обърна към мен и рече:

- Той е много послушен, така че няма да ти създава никакви проблеми. Благодаря ти още веднъж!  Утре ще си го взема.

         И ме остави с голямото Баскервилско куче. „Ех, Грег – казах си – като видиш хубава жена и почваш да твориш глупости. Не ти дойде акълът и на стари години."

         Тръгнах предпазливо към кухнята, а Арчи остана до вратата и взе жално да скимти. Ако откараше така за постоянно, щяхме да се разберем. Отворих хладилника, за да си взема първата биричка за деня и тук ми беше голямата грешка. Арчи забрави да скърби за стопанката си и се паркира веднага пред хладилника с финеса на тежкотоварен камион. Тръшнах вратата и се отдалечих на безопасна дистанция. Ако въобще имаше такава. Най–важният ден в живота ми се превръщаше бавно, но сигурно във филмов кошмар на Хичкок.  Отворих отчаяно бирата и ударих дълга успокоителна глътка. Не помогна. Отново си бях стресиран, като пенсионер, който току-що  е научил, че пенсията ще закъснее с десет дена. Какви ли жертви не прави един мъж, за да впечатли една жена? И винаги остава недооценен. Поне с мен е така. Все ми казват "Е, какво толкова си направил?” Аз обаче си бях тъп, но упорит и продължавах да опитвам, белким някоя девойка оцени напъните ми в тази насока. Може би все някога щях да грабна Оскар за главна мъжка роля. Пак се отплеснах, но ме  чака важен мач, куче ме гледа и си представя сигурно, че съм голям хубав кокал, така че ми е простено. В миг на проблясък грабнах телефона и набрах Киро Борсата.

- Борса, при мен има едно голямо куче, което ме гледа строго. К'во да правя, пич? – изрекох на един дъх.

-  От къде се появи това куче бе, бате?

- Не ми прави разследване сега! После ще ти обясня. Кажи как да се спасявам, защото има опасност да гледаш мача сам!

- Дай му нещо да хапне и  нямаш проблеми! – каза Борсата и започна да се смее.

Елементарно, Уотсън! Как не се сетих сам. Много ми се насъбра днес. Мачове, съседки, кучета. Как няма да почна да гледам стерео?

- Добре, Борса. – казах – И вземи ела по–рано, че ще го закъсам тук!

- Нямаш грижи, тъкмо ще избягам от жената. В сравнение с нея това куче е малко палаво пале.

         Затворих и веднага грабнах пакета с храна. Арчи наостри уши и радостно взе да маха с опашка. Май ще се живее. Сипах му в една купа и той веднага подхвана храната с хъс. Аз използвах момента и си взех още една биричка, за да освободя напрежението. Май щяхме да станем първи приятели. Все пак имахме нещо общо. И двамата искахме Мария да се грижи за нас. Това е солидна основа за едно добро приятелство.

         Киро Борсата дойде час преди мача, а аз все още бях цял. С Арчи се забавлявахме идеално. Той дремеше на пода, а аз на леглото. Такава идилия отдавна не бе царяла в апартамента ми.

- К'во става, пич? Гледам, че нямаш липсващи крайници. – каза Борсата вместо поздрав.

- Цял ден го храня и той цял ден дреме, Борса. Станахме си първи дружки.

Борсата го погали и Арчи доволно изръмжа.

- Не се отплесвай! – скастрих го аз. – Дай да стягаме софрата, че ми се е стегнало сърцето и имам нужда от няколко водки, за да нормализирам кръвообращението.  

         С бързината на стари и опитни сервитьори за десет минути заформихме една солидна  и добре изглеждаща маса. Арчи ни наблюдаваше любопитно, но не помръдваше. Стана леко неспокоен само, когато метнахме пържолите на скарата и взе да следи изкъсо този процес. Борсата реагира своевременно и метна една пържола и за него на скарата. След това си наляхме по водка и се паркирахме пред телевизора. Направихме няколко обиколки с бутилката и вече бяхме загрели за мача, когато съдията даде началния сигнал на срещата.

         Нещата тръгнаха на зле, когато още в началото италианците ни набутаха един тъп гол. С Киро взехме да псуваме дружно, а Арчи взе да вие на умряло.

- Арчи, пич. Знам, че ти е тежко, но искам да не виеш, а да лаеш. Барем се стреснат тия баби по терена, 'щото ми се мандахерцат все едно са тръгнали на разходка по Витошка! – начерта тактиката Борсата.

         Арчи се оказа схватливо куче и веднага отпусна гърло като истински фен. Йовов изпусна на празна врата и тук вече настана лека драма. Борсата взе да скача и да псува целия свят и шибаната несправедливост, която е пуснала корени в него, а след това съсредоточи вниманието си персонално и върху футболиста.  Арчи му пригласяше настървено, като лаеше сякаш е видял голямо диво прасе.  Аз ударих водката на екс и налях нова чаша, гледайки невярващо телевизора. Какви ги вършат тия куци коне, мамка му!?

         На полувремето сервирахме на Арчи пържола заради оказаната подкрепа. Тоя беше по–голям фен и от нас.

- Нема такова куче, Грег! – констатира Борсата. – Този, ако го пуснем, ще изоре терена, ама ще вкара.

- Арчи, ако се закучи мачът, готви се да влизаш на терена, мой човек. Ще те пуснем да смениш някой от тия некадърници. – казах аз.

         Арчи доволно замаха с опашка и взе да подскача.

- Тоя е ебати пича!  Вече взе да загрява. – констатира Борсата – Ей, такива играчи ни трябват. Дай лапа, Арчи!

         Арчи с готовност подаде лапа и двамата се здрависаха. 

         Започна второто полувреме. Нашите явно бяха чули, че Арчи се готви да влиза, защото заиграха значително по–добре. Не бяха минали и 15 минути и Боримиров, с добре премерена, тупалка изравни. Ние с Борсата скочихме и завикахме „Левски - европейски”. Арчи се включи в скандиранията, като взе да лае и да ни ближе по краката. Голям фен беше това куче.

- Ако вкараме още един гол, Арчи, имаш една пържола от мен. – казах след като ударих поредната водка, за да се успокоя.

         Като чу добрата новина, кучето веднага се паркира пред телевизора и взе внимателно да следи мача, като от време на време лаеше одобрително. Това даде ефект и скоро вкарахме втори гол. Още преди да разберем какво става Арчи взе да скача и да лае от кеф. Този се оказа по–голям фен и от нас. А бе, съседката да не би да го е водила по мачове? Дадох му веднага обещаната пържола и Арчи я смота за отрицателно време.

- Нема такова куче, бате! – обади се Борсата, докато надигаше чашата с водка. – Този е ега ти фена.  Следващия мач задължително трябва да го вземем с нас. С него синята лавина ще мачка наред. И тази пържола му е малко. Дай му още една от мен и му сипи една бира! Не го мъчи!  Пичът дава всичко от себе си.

         Хвърлих му една и Арчи съсредоточи вниманието си върху нея. Налях му бира в паницата и, след като се справи с пържолата, подхвана и бирата с устрема на атакуващ полузащитник. С Борсата пък съсредоточихме внимание в телевизора. По традиция в последните пет минути левскарите ни изправиха косите, но с дружни усилия, много водка и лая на Арчи удържахме резултата. Бяхме на четвъртфинал. С Борсата взехме да се прегръщаме, все едно сме ударили шестица от тотото. Арчи скачаше около нас и радостно лаеше. Това куче беше купонджия от класа. Нощта се очертаваше да бъде бурна, емоционална и продължителна.

         Сутринта се събудих от звъненето на външната врата. Имах чувството, че някой ми прави трепанация на черепа. Отворих очи и първото, което видях бе Арчи, който ме гледаше с празен поглед. Явно и него го цепеше главата.  Снощи бая бира изпи момчето и участваше в купона наравно с нас. Даже си спомням, че по едно време, когато съседката взе да чука по стената, за да намалим музиката, Арчи се разпя като Павароти с пълно гърло и бързо прекърши ентусиазмът й. 

         Надигнах се и се запътих към вратата с лека валсова стъпка. Отворих и се озовах срещу Мария. Това момиче имаше странната способност да изниква в най–неочаквания момент. Стегнах се веднага, като новобранец, хванат в грешка от старшината, и пуснах най–добрата си усмивка, на която бях способен в този момент. Не бях сигурен дали се получи добре.

- Здравей! – каза тя – Идвам за Арчи.

- Арчи – викнах – за теб е.

         След малко той се появи, като едвам ходеше. Определено беше по–зле от мен, но при първото напиване винаги е така. Мария го погали по главата, при което той изръмжа недоволно. Знаех какво му е. В такива моменти главата е най–чувствителното нещо.

- Слуша ли? – попита ме учудена от реакцията му съседката.

- Перфектен беше. – отвърнах едвам. В такива моменти не бях много добър в поддържането на светски разговори.

- Хайде, моето момче, да си ходим! – подкани го.  – Стига сме досаждали на Грег.

Арчи изръмжа неодобрително. Врътна опашка и тръгна към хола ми, без въобще да й обърне внимание. На пичът явно си му харесваше при мен. Кога е участвал в такива купони?

- Арчи! – викна със заповеден тон Мария, но нашият човек въобще не я отрази.

         Ега ти! Това можеше да се превърне в сериозен междусъседски проблем и , за да избегна сериозни компликации, влязох в ролята на синя каска и казах:

- Нека остане до вечерта при мен. Явно в момента не му се тръгва. Аз ще ти го доведа.

         Щом го казах, разбрах колко гениално постъпвам. Нямаше начин да не ме покани, след като й представя Арчи.  Дори и в това състояние, явно някои мозъчни клетки продължаваха да бачкат в главата ми. Ето докъде водят редовните тренировки.

         Видях я, че се колебае и добавих:

- Няма да ми пречи, а и ти можеш да си починеш от пътуването.

- Много си мил. – констатира Мария.

Такъв си бях. Няма да споря сега с нея.

- Добре. Довечера ви чакам.

Това ми прозвуча толкова еротично, че за малко да не скоча да я прегръщам, но се въздържах с големи усилия на волята. Затворих бързо вратата, за да не се размисля в последният момент.

- Арчи, – казах – с теб трябва да ударим по една биричка, за да избистрим светогледа и да се подготвим за довечера.

         Арчи веднага скочи и взе да ме ближе с език. Това куче все повече ми харесваше.