Аз гоня, ти бягаш. Глупава игра. Защо трябва да те гоня? Казваш "Защо не?". Защото не искам, ето защо. И пак не мога да спра. Тичам и тичам, а ти се подаваш с усмивка зад ъгъла и побягваш на някъде. Глупава игра...
Лежах в леглото и дишах тежко. Погледнах отново часовника. Точно седем. Аз самия бях станал като часовник. Седем... По това време денят на повечето ми съграждани започваше. Моя не свършваше. Не бях мигнал цяла нощ. Отново. Беше ме сполетяла поредица от такива нощи. И така... Дните ми не започваха, следователно и не свършваха. Значи ли това, че живея в минало. Странна мисъл. Обичах ги. С тях запълвах безсънните си нощи. Е, и с бръмченето на телевизора, музика от време на време, книги. Каквото ми душа пожелае. Имах едни допълнителни осем часа в ежедневието си. Мисълта, че точно време е нещото което на никого не достига, а аз имах от него повече ме караше да се чувствам по-богат от всички. Сега можех да изгледам всички филми които някога съм искал, да прочета книгите за които н ...