Един ден се прибираш - весел, щастлив от живота и съвсем не предполагаш каква сянка е паднала над дома ти. Отваряш тихо вратата и с весели стъпки се прибираш, а там те очаква новината, която отново те кара да страдаш. Изпаднал си в странно настроение и чувстваш как сякаш нещо пада върху твоето сърце. Нищо друго не ти остава освен да пролееш няколко тихи сълзи, които обгърнати в спомени се превръщат в океан на отчаянието. Питаш се - как ще се справя? Как да преглътна болката и да продължа напред?
Трудно е, а пътят е дълъг... Той ще ти липсва, аз зная. Когато го гледаш за последно готов да потегли към своя вечен дом, сърцето ти не иска да го пусне. Поглеждаш го отново - той не ти прилича на мъжът, който познаваш. Опитваш се да повярваш, че това не е той, макар че всички ти повтарят обратното.
Болката се усилва и ти не издържаш, очите ти се насълзяват и силата ти изчезва - не можеш да откъснеш поглед от двете мъртви отворени очи.
Вслушваш се и писък раздира тишината - писък на майка, изгубила своето чедо. Писък, предвещаващ нейната скорощна среща с него. Всичко ти се струва нереално, молиш се да свърши по бързо, а то сякаш нарочно се проточва все по-бавно и по-бавно...
И когато се прибираш вкъщи, сядаш кротко на стола, а в скута ти се озовава старият албум със снимки. Разгръщаш го и спомените връхлитат силно в главата ти, а от една снимка те гледа човекът, който познаваш и обичаш. И искаш да забравиш ковчега и шествието от 200 души, да забравиш скърбящата майка и очите, на които завинаги си казал "сбогом" !