ГОРСКИЯТ
Над листата на белия дъб, в синевата на небето, плуваха пухкави облаци. Дървото приличаше на огромен чадър, разперен над главата на горския. Излезе лек ветрец и чадърът оживя. Зашушнаха листата, сякаш нежна музика погали ушите му. Носеше се дъх на мъх и гнила шума. Като отпочина, той стана, нарами чантата и тръгна по мекия коларски път. Дишате с широко отворени гърди чистия въздух, но се запъхтяваше от дългото ходене – беше остарял.
Не бързаше да слезе в селото. В ниското, между двата хълма червенееха покривите на къщите. Преди да се спусне, се обърна – в далечината чезнеха горските предели. Младостта му бе преминала в създаването и опазването на това несметно богатство. Очите му с тъга поглъщаха красотата на запалената от залеза гора.
- Е, дойде време да се разделим – промълви с болка в гласа и тръгна.
Пенсионира се, но не издържа дълго без работа – отиде в завода. Свикнал със самотата и тишината, с мириса на билките, дразнеха го многото хора, шумът на машините, миризмата на маслата и боите. С работниците разговаряше рядко – само когато се наложи. В автобуса сядаше винаги на последната седалка, до стъклото, да е на по-тихо и да гледа навън. Случваше се да задреме облегнал глава на меката седалка, но влезеха ли в гората, инстинктивно се събуждаше и погледът му потъваше в мрежата от дървета. Въртяха се те пред очите му, трепкаха с листа и сякаш поклащаха клони за довиждане. Тогава се натъжаваше, прибираше се вкъщи без настроение. Синът му забелязваше и учудено питаше:
- Тате, не си ли доволен от работата? Тя е лека, пък и повече пари изкарваш.
- А, доволен съм! – отвръщаше, за да не го разочарова, защото той го беше уредил. Усмихваше се пресилено и си мислеше: „Не е работата в парите. Защо са ми? Въздухът е друг там, душен е. Отпуснах се, надебелях, още по-трудно ми стана ходенето. Хората са любопитни, подпитват. Пък пари не искам. Те на тебе трябват, кола искаш да си купиш. На мене тишина и спокойствие само ми трябват. Ама няма да ме разбереш!"
Неделен ден излизаше в гората. Тръгваше сутрин и се прибираше по здрач. Където и да спреше, където и да погледнеше, спомените един през друг нахлуваха в него.
Една вечер, като се връщаше от работа, видя от автобуса, че в края на гората е сечено. На другия ден сеченето на дълбок клин бе задълбало към средата на гората. Сърцето му се сви от болка. Развълнува се старецът, разтревожи се. „Кой им позволи такова нещо? Още утре ще ида да проверя!"
Цяла нощ не можа да мигне, а сутринта вместо да замине на работа, тръгна към гората. Краката сами го отнесоха до другия край на сечището. Там кипеше усилена работа – бръмчаха резачките, святкаха брадвите, скърцаха трионите, бумтяха тракторите. Няколко работници се суетяха около високия дъб в средата на малката полянка. Хукна към тях.
- Хей, спрете! – викна им горският – Да не сте полудели!? Какво правите? – едва си поемаше дъх разтрепераният човек.
- Ще сечем. Така наредиха – отвърна Кирето.
- Не позволявам!
Работниците се събраха около него. Дойде и бригадирът.
– Какво става тука? – попита той.
– И аз това питам? Кой ви позволи да сечете гората? – отвърна бившият стопанин.
– Наредиха от управлението. Не ни пречи, ами се отдръпни и ни остави да работим. Ще залесим на нейно място нова, борова гора.
- Не давам. Двадесет и пет години съм я пазил като очите си. Не може така. За да станат вашите борчета като тези дървета, трябва да минат поне петдесет години. Млада е още гората, не позволявам! – каза твърдо разгорещеният старец и изгледа всички с ужасени очи.
– Малко ли са пустеещите земи за залесяване, че сте дошли готовата гора да събаряте?
Умълчаха се работниците. Брадвите се изхлузиха от ръцете им и паднаха в шумата. Бригадирът ги изгледа изпод вежди и рече:
- Продължавайте!
Горският разпери ръце, като се мъчеше да обхване дебелото стъбло на дъба, за да го предпази.
– Не го докосвайте! Това е най-старото дърво в гората. Никъде няма да намерите такова. Ако искате да го отсечете, ще трябва да отсечете ръцете и краката ми.
В зачервените му от възбуда очи прочетоха страх, гняв, мъка и болка. Всеки момент можеше да заридае като дете. Някогашните му работници, Кирето, Спиро, Стоян Костадинов, взеха брадвите в мълчаливо тръгнаха към селото. Горският с благодарност погледна след тях. Няколко секачи от съседното село започнаха да секат по-надолу, а той остана да пази дървото до вечерта. Едва когато всички си отидоха, въздъхна с облекчение и притисна буза в твърдата кора. Една едра, тежка и горчива сълза се отрони от очите му и тупна в шумата, като че падна камъче. Горският целуна напуканата кора на дъба с изпръхналите си устни и увисналите му рамене се залюляха между смълчаните дървета.
„Село без река и без гора не е никакво село. Въздух няма да има в него, хора няма да има. Толкова години треперя над нея, а те наготово ще секат! Няма да я оставя аз тази работа така!” – заканваше се той и бързаше напред.
На другия ден пак не се яви на работа. Отиде в областния град, на много врати почука, но докато не го изслушаха, не се върна.
В горското управление се получи нареждане да се прекрати сеченето на гората край селото.
Когато пристигна на работа в завода, извикаха го при директора.
– Четири дни не си идвал на работа. На какво прилича това? Ще те уволня дисциплинарно, за самоотлъчка! – посрещна го още от вратата той.
Подпухналото му надуто лице ядоса стареца.
– Плюя аз на машинарията ви! Тя моята песен е изпята, няма да ме уплашиш. По-добре се научи на обноски с хората, вместо да се перчиш и да фучиш. Засрами се от побелелите ми коси! Първо попитай защо ме е нямало, пък тогава ме хокай. Не ти ща ни машините, ни миризмите, нито парите. Уволнявай ме, аз напускам! Търсете си друг човек! – и без да дочака да му отговори, тръшна с всичка сила вратата след себе си.
Табелката "директор" се откачи от единия край и се залюля, като часовникарско махало. „Вчерашен келеш, ще ме учи мене! Разбира му главата от дълг и дисциплина!" – ядосваше се той, докато излизаше.
На обяд хвана автобуса за селото. Както винаги, седна най-отзад. Напече го през стъклото есенното слънце, приспа му се. Машината лазеше бавно нагоре по голите темета на баирите. Като изкачи височината, изведнъж лъхна хладен въздух и горският отвори очи. Минаваха през гората. Трепна сърцето на стареца. Зеленината плувна в очите му, те се усмихнаха. Той стана, отиде до вратата и викна на шофьора:
- Момче, я ако обичаш спри да сляза, че ми прилоша.
Спирачките изсвириха. Преди да слезе, старецът рече:
- Не ме чакай! Близко е, ще се прибера пеш.
Автобусът замина. Горският слезе от пътя и тръгна направо през гората. Не търсеше пътеките, а се завираше в храстите, разгръщаше клонките и късаше тънките мрежи на паяжините. Дишаше с пълни гърди свежия въздух и галеше с длани стъблата. Шумата приятно шумолеше в краката му. Той стъпваше отново като стопанин.
© Иван Хаджидимитров All rights reserved.
Човек направо може да усети аромата и прохладата на твоята гора. Описал си я прекрасно.
И също сцената, когато горският застава пред дървото, за да го пази с тялото и с живота си ако трябва, е много въздействаща.
Браво на героя, браво и на автора!
Отлично!