Кога съм се събудил на следващия ден и как точно съм се довлякъл долу, в книгопродавницата на госпожа Мене, не си спомням. Но беше късен следобед, а аз стоях зад един стелаж и се взирах измежду книгите. От другата страна видях младеж, с къса рижава брадичка, дълга червена дреха и поглед, поначало отвлечен, но сега съсредоточен в един от по-високите рафтове на стелажа.
Тогава си дадох сметка къде всъщност се намирам. В следобедите слънцето на Улицата минава “отсреща” и грее право в книгопродавницата на госпожа Мене, като лъчите му играят по пода, преодолявайки матовите стъкла и достигайки най-близките двадесетина стелажа с книги. Всъщност пространството в приземния етаж никак не е голямо. Но озовал се в него, аз за първи път разбрах, че то съвсем сполучливо е обозначено като “отсам”.
Книгопродавницата беше мястото, където госпожа Мене живееше и мястото, което тя никога не напускаше. Всеки човек прекрачил прага му, щеше да се изправи пред нещо, уверен съм в думите си, никога невидяно. Ед ...