Тази сутрин Том се събуди доста по-рано от обичайния час, в който се измъкваше от леглото.  Протегна се сънено, загледан в потъмнелия таван и отметна завивките. Веднъж отишъл си, сънят нямаше да се завърне повече, а и Том не обичаше да се излежава до късно. По някакъв начин това му напомняше за утрата, прекарани с Емили; за часовете, в които не мислеха за нищо друго освен за себе си.

Намъкна се в панталоните, нахлузи чехлите и отиде в банята, а после, докато жабуркаше в устата си пастата за зъби, си приготви кафе. Обичаше да го прави по старомодния начин – с обикновен кафеник, а не с тия проклети машини, които пускаха повече пара и от стар локомотив.

Лекарят, доктор Милър, му беше направил цял списък със забранени неща, между които беше и кафето, но той не можеше да се откаже от него, въпреки че това също му напомняше за Емили и забележките ù, че го пие с прекалено много захар.

Том остави чашата пред себе си и се загледа в димящата ù черна повърхност. Сложи лъжичка захар, разбърка и отпи бавно. Телефонът в съседната стая иззвъня и стреснат, Том разля кафе по покривката.

- Ей, Том… Том… Там ли си? – Избърбори един глас, преди той да успее да каже нещо.

- Джак?... Какво има, Джак? – попита Том.

- Ще се събираме в клуба, Том. Нали не си забравил?

Том се сепна. Беше петък.

В този ден, от десетина години насам, те се срещаха в „Щастливия клуб”. Той разтри челото си с ръка… Десет години. Ходя там от десет години и ето че сега…

- Все още ми е останало нещо в главата, Джак… надявам се. До час ще съм там.

- Тъй те искам, Томи бой – изкиска се Джак. – Обадих се и на другите… За всеки случай… Нали знаеш – артилерията е тук… Бум-бум-бум…

Засмяха се едновременно и Том затвори телефона.

Клатейки глава, той се върна при кафето си и го изпи на няколко бързи глътки. Остави чашата в мивката, обещавайки си да я измие веднага, щом се върне (още нещо, за което Емили щеше да му „Свие сърмите”) и отиде да се облече.

Обличането му отнемаше все повече време, но той се стараеше да не мисли за това и за болките, които все по-често пронизваха ставите на ръцете му. Доктор Милър му бе предписал някакви хапчета със странен бледо син цвят, но ефектът им бе почти нулев. Като се изключеше замотаването му с левия ръкав, днес Том се справи доста добре.

Спомените му се връщаха постоянно към Емили и му причиняваха болка, за която нямаше хапчета и от която не можеше да се спаси. Застанал прегърбен пред огледалото, Том се улови, че мисли за нея и за това, което щеше да подхвърли закачливо, ако сега стоеше зад гърба му: „Суетата била присъща на жените, а? Изглеждаш като петел, който тепърва се готви да опознае кокошките си”.

Той въздъхна и приглади малкото коса останала на главата му. Изпусна още една въздишка и излезе.

Беше горещо. По улиците не се мяркаха много хора, а тези, които срещаше, бързаха да се скрият от жегата и да се сврат на някое място с усилен до край климатик. Треперещият въздух бе увиснал като тежък саван над града, а самият той приличаше на голяма загрята тенджера, покрита с невидим капак.

Том вървеше напред без да се заглежда във витрините, по които пробягваше само приведеното му изображение. Разкъсвайки с тялото си огъня, играещ току пред очите му, той вървеше към „Щастливия клуб” и сякаш нищо друго нямаше значение за него.

След още две пресечки той сви зад ъгъла на девета улица и застана пред голяма табела, на която бяха изобразени две усмихнати лица с надпис отдолу – Елате в Щастливия клуб. Добрите времена за клуба бяха отминали доста отдавна, но точно по тази причина той бе станал любимо място за компанията. Посетителите бяха малко, а понякога ги нямаше и никакви, но никой не можеше да отговори на въпроса как и защо клубът продължава съществуването си. Том често се бе питал за това, но никога не намираше разумно обяснение.

Той постоя още малко така, загледан в лицата. Боята се бе напукала с времето и дъждовете почти бяха отмили цветовете, които се стичаха надолу така, че правеха усмихнатите лица да изглеждат разплакани. Том доста често се бе взирал в тях (може би всеки път, когато идваше тук) и те винаги го караха да се замисля колко илюзорно е всичко около него.

Когато хората плачат, мислеше си той, им е нужен някой, който да ги разсмее. А когато се смеят, винаги се намира и някой да ги разплаче. Но когато човек е сам, истински сам и трябва да се прибере в студения си дом без да има кой да го посрещне, то тогава нещата стоят по друг начин.

Когато душата остане сама и човекът остава сам!

Том отвори вратата и влезе.

Помещението не беше голямо, но създаваше усещането за уют. Барът и цяла витрина полупразни бутилки зад него се намираше вдясно. Дървото, с което бе облицован, бе потъмняло от многото алкохол, изливан някога върху него и изглеждаше като лакирано. От тавана се спускаха месингови полилеи, комбинирани с вентилатори, чиито перки скърцаха протяжно, докато се въртяха и раздвижваха застоялия въздух.

Десет маси стояха наредени вляво във формата на триъгълник, с полировка също толкова потъмняла, колкото тази и на бара. Картини, увиснали на стените или наляво или надясно като овесени надолу с главата птици, разведряваха до известна степен обстановката.

Собственикът, чието име беше Хъмфри, стоеше зад бара, подпрял главата си с ръка и изпускаше кълба дим през носа си, докато в другата му ръка гореше дебела пура. Приятелите на Том стояха на маса в дъното на салона и изглеждаха някак унили. Други посетители нямаше, а можеше и въобще да не се появят.

Том затръшна вратата и извика:

- Здрасти, Хъмфри!

Хъмфри се усмихна и изтръска пепелта на пода.

- Здрасти. Ще ми събориш къщичката, Том…

- То и без това си има нужда да бъде съборено – обади се едното от старчетата. – А заедно с него ще си идат и шестима стари глупака…

- Ти си стар глупак, Едмънд – каза този, седнал срещу него.

- В армията…

- Стига с тая армия бе, Стоун – сряза го Едмънд. – Охооо, Томи. Стари похотливецо, пак не си спал цяла нощ. С коя беше, а? – Едмънд затупка с ръце по масата.

Той не отвърна. Само се усмихна и в мислите му се появи бегъл спомен. Тя се казваше Ана и беше първата жена, която го направи истински мъж. Сега лежеше парализирана в някакъв скапан старчески дом, носещ философското име „Райски дом”. Не забравяше да ù изпраща цветя всеки месец.

- Здрасти, Том – казаха почти едновременно останалите.

Той придърпа един стол и се настани при тях.

- Ей, Томи бой – изшептя Джак в ухото му – знам три нови, но… - той го хвана за яката и го дръпна към себе си – не искам да ги казваш на старшията Стоун… Сдърпахме се малко. – Киселият старчески дъх на Джак лъхна лицето му. – За наказание няма да му ги казвам… И ти няма… нали?

- Няма – почти тържествено изшептя Том. Джак изхихика и смехът му напомни на Том за този на хиените.

Докато слушаше, Том се чувстваше част от едно цяло. Тук, заедно с Ед, Съли и Джим; старшията Стоун и шегобиеца – майстор на късия разказ – Джак. С тях можеше да забрави и захвърли всичко, което гризеше самотната му душа.

Всички те съставляваха клуба на смахнатите старчета, живели достатъчно дълго, за да забравят това, което е необходимо и да си спомнят незначителното – като мръсните вицове например.

След втория виц Джак зацвили неудържимо, а Том му пригласяше, докато Стоун ги гледаше едновременно тъжно и сърдито. Том винаги се смееше на вицовете на Джак, защото, колкото и глупави да бяха повечето от тях, това беше елемент от тяхното мъжко приятелство.

- Ей, Том – обади се Хъмфри, - ще пиеш ли нещо, или само ще се хилиш като идиот.

Том погледна към бара и замръзна.

- Какво има, Том? – Учудено го попита Джак.

На Том му трябваше известно време, докато успя да каже:

- Защо мислиш, че има нещо?

- Не мисля – отвърна Джак. – Виждам го.

Том се наведе нерешително към ухото му и за миг те заприличаха на странна влюбена двойка, готвеща се за целувка.

- Видя ли онзи мъж на бара… с черния костюм? Кога влезе, никой не разбра. Вратата сигурно не е смазвана от години и скърца като дузина котки върху нажежена ламарина. – Том се почеса по голото теме, изпъстрено с червеникави петна. – Прилича на индианец, но не на ония от евтините уестърни… все пак с костюм е, но веднага разбрах, че е такъв. И ми се струва, че няма сянка… но може да се заблуждавам заради осветлението… Обърни се и ще го видиш, Джак…

Джак погледна към Хъмфри и дългия барплот. После поклати глава.

- Там няма никой, Том!

Сърцето му се разхлопа. Виждаше го.

Стоеше на един от високите столове, опрял лакти пред себе си. На Том му се прииска да изкрещи, но нещо го спря. Може да е от хапчетата… От проклетите сини хапчета на доктора…

Непознатият имаше черни очи, извит нос и високи скули. Дългата му коса бе стегната на плитка, спускаща се по гърба му. Носеше тъмен костюм и кожени ботуши. На китките му се полюшваха сребърни гривни. Обеците му също бяха сребърни. Чаша и полупразна бутилка бира „Бъд” стояха пред него. Поклащаше крака в такт с ритъма на песента, звучаща от музикалния автомат поставен в дъното до машината за кафе.

- Джак, не го ли виждаш… - Том звучеше почти умолително.

- Том… Какво става с теб, Том? – Джак го хвана за рамото и го разтърси. – Как да ти обясня… Там… Няма… Никой…

Сърцето на Том спря, за да се премести в главата му. Той се размърда неспокойно на стола си и впери поглед във вентилатора, бучащ над главите им. За миг му се зави свят и побърза да върне погледа си на масата.

- Хъмфри, ще ми донесеш ли проклетата бира, или ще чакаш да се вкисне? – Том положи невероятни усилия гласът му да звучи нормално.

Мъжът на бара се размърда и, както му се стори, погледна към тях. Очите им се срещнаха и по кожата му изби студена пот. Тези черни бездънни очи сякаш го погълнаха… Изсмукаха го и го изплюха обратно  - там, откъдето беше дошъл.

- Той ме гледа, Джак… Гледа ме…

- Точно така, Том. Хубава шега си направи, но стига вече…

- Не е шега– искаше му се да извика, но нещо го спря. Не искаше да привлича вниманието на непознатия. – може би вие се шегувате с мен… Извикали сте го и сте се наговорили, за да ми направите номер. Ако е така, знай, че не е никак смешно… Джак!

- Ти си се побъркал, Том! – Джак демонстративно му обърна гръб. – Та какво разправяше за армията, Стоун? Май нещо за виетконгците беше. Здраво сте ги опушкали, а?

За десет години Джак беше слушал тази „плямпаница”, както я наричаше повече от петдесет пъти, но сега нямаше нищо против да я чуе още веднъж. Щеше да я изтърпи, вместо да слуша брътвежите на Том за някакъв си индианец, който нямал сянка, докато си стои на бара, пие бира и слуша „Бийч Бойс”.

Очите на Стоун светнаха като стоватови крушки и той заговори бързо, докато изкуствените му зъби потракваха в ритъм подражаващ на музиката от автомата.

- … жълтурковците се направиха на по-умни, отколкото си бяха. Ама малки са им главичките, с малки мозъчета… като на пилета. Къде ще се мерят, казахме си с нашите кратуни и ги запукахме. Ама много здраво ги запукахме и тогава…

Том не слушаше.

Ръцете му си играеха с кутията бира, по която се стичаха ситни капчици и се чудеше какво да направи. Мъжът повече не го погледна, но дори самото му присъствие будеше у Том твърде силно безпокойство. Кутията изпращя в ръцете му.

- Къде хукна, Том? – Гласът на Ед прозвуча зад гърба му. Като куршум от войната, за която умираше да разправя Стоун. Том дори не беше разбрал кога се е изправил.

- Да пусна една вода – отвърна без да се обръща. Знаеше, че ако го стори, ще срещне погледите им, изпълнени с насмешка и продължи напред. Цялото му внимание беше насочено към непознатия.

Разстоянието между масата и бара, където мъжът продължаваше да се поклаща – вече в ритъма на „Ролинг Стоунс” – му се стори безкрайно. Докато се приближаваше към него, не спираше да го изучава. Вече беше на крачка и направо щеше да се блъсне в него. Хъмфри бе изчезнал отзад в склада, може би за поредната пура.

Мътните го взели… Да му мислят старчоците, ако са ми скроили номер.

- Добър избор – каза Том. Перките продължаваха да вият. От мъжа се носеше слаб, едва доловим аромат на кокичета.

Онзи се обърна и Том подскочи на място.

- Добър избор?

- За бирата… Балончетата направо се търкалят по езика – Том се засмя насила, а пулсирането в главата му придоби застрашителни размери.

- Не разбирам много от бира – мъжът се извъртя на стола, тапициран с кожа, прокъсана на няколко места. – А и тук имаше само такава. – Той вдигна бутилката и я разклати, загледан в разпененото й съдържание. – Можете ли да ми помогнете?

Том преглътна и усети пясък в гърлото си.

- Да помогна?... За какво?

- Не е нещо кой знае какво – усмивката стана още по-широка и подкупваща. – Пристигнах преди няколко часа, вече става късно. Търся място, където да преспя. Някой добър хотел?

- А-а-а… Не… Тоест, да… но е затворен от година насам… Нали  ги знаете хигиенните служби… - Безуспешно опитваше да се успокои и да преглътне пясъка. – Извинете, но отивам до тоалета и трябва да го направя веднага…

Том побърза да се шмугне през скърцащата врата на тоалета и се подпря от другата ù страна, като разтриваше слепоочията си. Болката беше станала нетърпима и той измъкна тубичка аспирин от джоба на ризата си. Глътна два и се подпря с ръце на единствената мивка. Парченца порцелан се забиха в ръцете му, докато уплашеното му изражение се взираше в него от прашното, наплюто от мухи огледало.

Една лампа, висяща на къс кабел в средата на неизмазания таван, пръскаше слаба светлина. От прозорчето в дъното

Прозорче с метална решетка

долиташе далечен лай на куче.

Том се почувства като в затвор, от който няма измъкване, докато надзирателят стоеше отвън, пиеше бира и слушаше песни от раздрънкания музикален автомат.

Не се ли бе превърнал целият му живот в това? – затворник, очакващ  с нетърпение изпълнението на смъртната присъда. Където и да отидеше Том винаги се чувстваше по този начин. Наплиска лицето си с вода и отново се загледа в огледалото, отброявайки капките вода, спускащи се по челото му.

Тогава го видя. В огледалото… Зад гърба си…

Стоеше до стената с изпопадалите плочки. Сянката му я нямаше. Никаква сянка върху пода или стената.

Нищо.

Още малко и Том щеше да изтърве каишката, с която удържаше страха си.

- Какво искате от мен? – Хвана се още по здраво за мивката, за да не падне. В ръката му се забиха още парченца. – Какво, за бога?

- Откъде ви хрумна?

- Защо само аз ви виждам… Защо аз, а другите не…

Мъжът скръсти ръце пред гърдите си и на гладкото му лице се появи усмивка.

- Не сте първият, на който се случва… А и всички в началото го приемат по този начин… Щом ни видят, искам да кажа.

- Щом ви видят…

- Точно така… Всъщност, нямаше друга възможност, за да се срещнем.

Том отстъпи почти панически назад. Гърбът му опря в студената и влажна стена. Ако можеше щеше да премине през нея… Да избяга и да се скрие от този поглед, заплашващ да го погълне отново – този път завинаги. Осъзна, че вече няма накъде да отстъпва. Единственото спасение щеше да бъде да започне да се движи отново напред.

- Аз не искам да се срещам с вас… който и да сте вие! Оставете ме на мира! Чувате ли?... Оставете ме на мира! Усети изплъзването на каишката, но вече нямаше значение какво ще се случи. По-важното беше непознатият да се махне; да изчезне и да се върне там, откъдето беше дошъл.

- Знаете ли какво – мъжът вдигна ръка с дланта напред и един пръстен, който Том не бе забелязал до сега, проблесна пред очите му.

Пръстен, който… Не… не беше възможно… Беше направо абсурдно да си го помисли.

- Откъде имате този пръстен? – Извика Том. – Откъде, дявол да ви вземе, имате този пръстен?

- Ще ви обясня… Даде ми го…

- Никой не ви го е дал… Откраднал си го!

Гневът на Том придобиваше застрашителни размери.

- Пръстенът е единствен… Изработен е по поръчка и принадлежеше на жена ми Емили… Погребахме я с него… Как ще обясните това?

Том се хвърли напред.

На лицето му се изписа дива ярост. Гняв. Цялото му тяло трепереше, изпълнено с желание да удря и дори да убива. Направи крачка, после още една и още една. Мъжът не помръдна, гледайки как Том връхлита върху него.

Ръката му се насочи към гладкото лице, достигна го… и премина бързо през него. Том залитна изненадан и загуби равновесие. При допира нещо го преряза и той се свлече на колене, държейки се за сърцето. По тялото му изби студена пот и закапа в очите му.

- Хората, както винаги, са твърде припрени – каза мъжът спокойно, сякаш нищо не се бе случило. Той подаде ръка на Том и му помогна да се изправи. Предишната плътност на тялото му се бе завърнала. – Съжалявам, но не ме оставихте да обясня.

- Няма нищо за обяснение – изръмжа Том и пусна ръката му. Тази студена хладна ръка, студът от която сякаш се просмука и у него. – Нищо за обяснение – повтори, този път по-скоро на себе си. – Пръстенът беше на Емили. Подарих ù го за петата годишнина от брака ни…

Споменът изплува сред урагана от болка, извиващ се в главата му и затанцува пред очите му напук на всичко, което се случваше.

Всичко беше станало някак случайно; по волята на съдбата, както често си повтаряше впоследствие Том.

Беше започнал да се чуди какво да подари на Емили около месец преди юбилея им, но всеки път щом му хрумнеше някаква идея, съзнанието му автоматично я отхвърляше. Докато накрая паниката, че няма да успее  да купи подаръка навреме, не го накара да обиколи почти целия град в търсене на нещо, което да го удовлетвори.

Попадна на магазина случайно и впоследствие беше безкрайно благодарен на съдбата за това. Стоеше пред една прашна витрина, чудейки се какво прави тук, докато една малка табелка, поставена зад стъклото до входа не привлече вниманието му и преди да разбере какво става вече разговаряше със слабия чернокос мъж, стоящ зад щанда.

- Мога ли да направя една поръчка?

- Разбира се, господине – гласът на човека му се бе сторил писклив. – Каква да бъде по точно? Обеци, пръстен или колие… Държа да знаете, че поръчката ви ще е… – той се изкашля – уникална. Веднъж поръчан, моделът не може да бъде направен пак…

- Да, разбрах… Чудесно… Пръстен!

- Сребро, злато или платина?

Имаше чувството, че разговаря с робот, поставен тук от някой собственик шегаджия.

- Сребро – отвърна простичко Том. Този метал му се стори най-подходящ за подаръка, който искаше да направи. Не платина, не злато, а сребро, защото беше чувал, че то е пречистващо и защото (също според поверията) го използваха срещу злите сили.

„Роботът” издърпа малка рекламна брошура от едно чекмедже – такава Том не беше виждал дотогава, а и след това. На нея бяха изобразени различни видове пръстени, всеки различен от другите.

- Ето този – възкликна Том почти веднага след като погледът му се плъзна по гланцираните страници. – този ще бъде – той чукна с пръст малката квадратна снимка и се усмихна.

Емили не показа разочарованието си (поне не външно) докато той играеше ролята на съпруг, позволил си да забрави за годишнината им. Но докато тя запази спокойствие, нетърпението в него се засилваше. Когато най-накрая не издържа и ù даде малката кутийка, обшита с кадифе, получи точно това, което си бе представял.

Тя почти спря да диша от вълнение и гърдите ù замряха, за да препуснат след това нагоре-надолу при вида на малкия пръстен – обвит от лоза, изработена изящно от истински майстор.

Прекрасен пръстен, за прекрасните ти пръсти…

Том примигна и споменът се стопи. Отново се олюля и намери опора на стената.

- Том… Том…

Джак. Държеше го за раменете и го разтърсваше. В очите му нямаше насмешка, а тревога.

- Какво става с теб, Том? Днес не си на себе си.

Том тръсна глава и се огледа. Мъжът беше изчезнал. А дали тук въобще имаше някой или всичко е плод на въображението ми? Джак е прав, нещо става с мен. Трябва да се прибера и да поспя.

- Ще се оправя, Джак… Ще се оправя – изшептя той. – Да се върнем при другите.

Стоун продължи да ги тормози с разказите си за войната и безграничната храброст на надарения с невероятен интелект американски войник.

- … капитана. Прецапахме реката и нахлухме в селото. И тогава…

Том допи бирата си в пълно мълчание. Ръцете му трепереха и той беше истински благодарен, че никой не гледа към него. Искаше този кошмар да приключи колкото се може по бързо и когато се събудеше на другата сутрин да не си спомня нищо. Ако успееше да заспи.

- Прибирам се – каза високо той и се изправи.

Всички погледи се насочиха към него.

- И да не сте посмели да се тревожите за мен. Всичко е наред – каза го, въпреки че знаеше, че не е. – Джак, ще чакам с нетърпение да чуя номер три… Е, тръгвам.

Не е на добре, каза си когато прекрачи в трептящата горещина, танцуваща самба в ранния следобед.

***

Погледът му препускаше из стаята. По стените, тавана и се връщаше върху малкото дървено човече с идиотска усмивка, закачено на кожена каишка – върху нощното шкафче, точно под червената лампа с лепенка, на която бе нарисувано усмихнато лице, стоеше намачкан лист.

В яростта си Том беше откъснал малки парченца от него и съдържанието му се четеше трудно.

Още веднъж се извинявам з…

Безпоко…вото, което… причиних

Що се отна…я до пръсте… то

…найте, че тя … о да…

Нека се срещнем в парка, за…а

…сня

…ъжте този …лет като подарък

От …ен.

Утрев дес… В парка.

Повярвайте ми, …ли и добре!

Емили е добре.

Въртеше се в главата му и въпреки всички опити, съзнанието отказваше да изхвърли думите, също както развален тостер отказващ да изхвърли вече изгорените филии от гърлото си.

Призрачен индианец, амулет и писмо, които намирам пред вратата си. Стига толкова. Трябва да направя нещо, ако не искам да полудея. Трябва…

Емили е добре…

Емили е добре…

Емили…

По дяволите, наистина трябва да направя нещо, ако не искам да свърша като Джеймс Лоури! Да… Томас Харбароу и Джеймс Лоури! Но той загуби нещо, а аз съм на път да открия нещо… и резултатът пак може да е същият.

Човек или намира или губи, но въпросът е – какво?

Шапка, амулет или четири часа и пръстен. Резултатът е все същия, все същия… Да, Лоури, същия!

Откога не се бе чувствал така… Така объркан и безпомощен. Може би от времето, когато Емили почина. Спомняше си всичко, което се случи тогава – от излъсканите почти до бяло болнични коридори да малкото полирано картонче, закачено на зелената престилка на лекуващия я лекар – д-р Х.А Милър.

Той го бе посрещнал сдържано с думите, които сигурно бе повтарял стотици пъти, заучени като театрална реплика: Съжалявам, господин Харбароу, но не можахме да направим повече… Съжалявам…

И сигурно наистина съжаляваше, но на Том му се прииска да го стисне за докторския врат, да го завлече в стаята ù и да му заповяда да я излекува, докато държи опрения в слепоочието му пистолет.

- Мога ли… мога ли да постоя до нея?

Отведоха го в малка бяла стая, в дъното на която имаше легло. От него към някакви апарати, приличащи на хладилници с електронни циферблати, тръгваха различни по размери тръби и кабели. Тя лежеше отслабнала и стопена като парченце масло пуснато в нагорещен тиган. Лицето ù бе восъчно бледо и изпито.

И всичките тези тръби, излизащи от нея.

Нещо в него се пречупи и той изхвърча навън. Не искаше да я вижда такава, не искаше…

Искаше само да запази спомена за нея – такава, каквато беше. И докато тичаше надолу из лабиринта на безкрайните коридори, не спираше да плаче.

***

Том стоеше на една от пейките в градския парк.

Пръстите му нервно чоплеха парченца подпухнала боя. Тук жегата не се усещаше толкова силно, но провисналите клони на дърветата предупреждаваха, че тя е наоколо. С изключение на няколко майки, кръстосали крака и люлеещи детските колички до тях, паркът беше пуст.

Амулетът се поклащаше леко пред гърдите му. Том дълго се двоуми, докато накрая не го сложи на врата си. Не беше сигурен дали това не е поредната шега, скроена му от компанията, но стоеше тук с упоритостта на Джеймс Лоури, който търсел шапката си и своите четири часа.

Полъхна лек ветрец и клоните над главата му зашушнаха.

- Значи все пак дойдохте – каза някой зад него.

- Дойдох? – Том не изглеждаше изненадан. Не и този път. – Нима мислехте, че имам някакъв избор.

Непознатият повдигна рамене и извади пакет „Лъки” от вътрешния джоб на сакото си. Запали цигара с позлатена запалка и понечи да я прибере.

- Може ли?

Том издърпа цигара от пакета и запали. Още нещо от забранените неща, но на кой му пукаше вече. Изпусна дима и се отпусна назад.

- Та, откъде имате пръстена? Това, че Емили ви го е дала, го разправяйте на някой друг. Е?

Нещо в черните очи трепна. За първи път откакто ги бе видял нещо ги смути.

- Вярваш ли в Библията, Том? В Бог?

- С Емили всяка неделя ходехме на църква. Хората смятат, че това е достатъчно да се нарекат вярващи.

- А в ангелите? Вярваш ли в съществуването на ангелите?

- За тях не знам, но смъртта съществува. Можеш да я срещнеш навсякъде. От колонките за некролози във вестниците… до самата среща с нея. Никой не може да избяга…

- Виждаш ли онази жена? – Той посочи напред към пейка, на която млада жена четеше книга, а до нея стоеше детска количка.

- Хубава е – каза Том.

- Ще умре след три години в автомобилна катастрофа…

Той посочи към друга жена.

- А тази ще доживее до осемдесет…

- Защо ми ги разправяш тия неща? И откъде можеш да знаеш…

- Белязани са предварително… Моята задача… и на другите като мен, е да ги отведем… Да отведем душите им, Том. Да ги спасим да не попаднат в лоши ръце…

Том смачка цигарата си и понечи да се изправи, но мъжът го задържа.

- Ще сложа край на тази игра. Ще намеря Джак и ще му дам…

- Не е игра, Том… Не е…

- Няма да стоя повече тук и да слушам тези глупости. Ако не ме пуснеш, ще крещя. Чуваш ли!

- Не забравяй, че си сам. Няма никой друг на тази пейка. Всички ще си помислят, че си полудял.

- Нека си мислят каквото искат… Няма да стоя повече тук с един побъркан…

- Ангел… С един побъркан ангел! Ето, казах го, Том… Ангел…

Той млъкна за миг.

- Емили ми даде пръстена, Том – той вдигна ръката си и среброто проблесна.

- Тя е мъртва! – извика Том и жената стояща отсреща вдигна главата си от книгата.

- Нямам време да спорим… Ти скоро ще умреш и аз трябва да спася душата ти.

Нещо в Том се скъса, но той намери сили да каже:

- Не искам никой да ме спасява, чуваш ли? Още по-малко скапаната ми душа! – Жената вече го гледаше разтревожена.

- А ако е заради Емили? Ще го направиш ли заради нея?

Том се отпусна съкрушен и затвори очи.

Не е вярно… Не е вярно…

- Откъде накъде тя ще ти дава каквото и да е? – прошепна той.

- Аз бях до нея, когато тя умираше… Видях те как влезе в стаята и… после избяга. Тогава ù обещах… обещах ù… Ние нямаме право да говорим с душите, но аз го сторих и сега трябва да изпълня молбата ù… Ще те взема, Том. Времето почти е настъпило…

- А пръстенът? Какво общо има пръстенът?

- Пръстенът си е пръстен, както и обещанието си е обещание. А амулетът не е само амулет… всъщност, няма никакво значение. Скоро ще разбереш всичко.

Том едва сега забеляза, че от врата на мъжа

ангела

се спускаше амулет. Същият като този, полюшващ се пред ризата му на карета. Разтърси го панически ужас и той скъса кожената каишка.

- Това е твое, вземи си го. – В този момент другата каишка, тази, която досега бе успявал да задържа в съзнанието си, също се скъса.

- Моят си е тук. Не мога да имам два… Задръж го и всичко ще е наред.

- Не, не е наред! – Изкрещя Том. – Вземи си го! Не ми трябва…

Два амулета, две шапки, мистър Лоури.

Жената вече се изправяше, готова да се развика.

- В това е проблема, нали? И аз не исках моя, но го взех. И щом веднъж е сторено, то е ЗАВИНАГИ! – Образът му започна да се стапя.

- Къде тръгна? Казах ти, че не го искам – Изкрещя отново Том. – Връщай се!

- Твой е и ще бъде твой...

- Не! Не и не…

Ще е твой завинаги, изкънтя в главата му. Завинаги.

Пред очите му заплуваха червени кръгове и той се строполи на земята.

***

- Том… Том…

Телефонът… Джак се обажда…

Том отвори очи. Джак, наистина беше той – надвесен над него с разтревожено и пребледняло лице. Не беше в болница. Разбра го по картината на отсрещната стена. Любимата на Еми – „Тайната вечеря”. Беше в спалнята си. В хубавата си спалня и в още по-хубавия си дом.

- Добре са само мъртвите, Джак Само те… и никой друг…

Джак се направи, че не го е чул.

- Изплаши всички ни, Томи. Направо ни разтърси – въздъхна Джак с облекчение.

- Какво стана?

- Мен ли питаш? Нищо ли не помниш?

- Нищо. Абсолютно нищо – излъга той с известно отвращение към себе си.

- Припаднал си в парка, Том… Припаднал. Докторът каза, че било от проклетата жега… Някаква жена извикала помощ.

Том се сети за младата майка, преметнала красивите си крака един върху друг.

И която ще умре след три години.

- Искам да остана сам, Джак. Нали нямаш нищо против.

- Дадено – отвърна той и тръгна към вратата, но на прага спря и се обърна. – И не забравяй, нали, Томи? Номер три – Джак се засмя, вдигна палец и излезе.

Том затвори очи.

Е, Джеймс Лоури, шапките са си шапки, но гробищата не са… И индианците не са индианци, но шапките са си шапки… както и амулетите. Ти искаше своя, аз не. Резултатът обаче… Резултатът е същият.

Том се засмя хладно, докато пръстите му си играеха с дървената фигурка, висяща на кожената си каишка върху голите му гърди.

Вече знаеше какво трябва да се направи.

***

Лопатата удари върху дърво и той я захвърли върху купчината пръст, заплашваща да се срути отгоре му. Погледна нагоре – към бялата луна и звездите. Усмихна се и измъкна полуизгнилия капак. От гърдите му се откъсна стон.

Пръстенът, стоял някога на безименния пръст на дясната ръка го нямаше. Нямаше го. Беше изчезнал.

И докато мислеше за това, той крещеше.

***

Четиридесет дни по късно осиротялата старческа компания се бе събрала за малкия помен в чест на Томас Смит Харбароу.

- Том ми липсва, момчета – каза Джак. – Липсва ми и то много.

- Ама да направи такова нещо – въздъхна Стоун. – То и виетконгците го правеха, ама…

- Да изрови гроба на жена си – Джак изцъка с език. – И в ръката му някакъв проклет амулет…

- Джак? Ей, Джак Вицоразказвача?

Джак вдигна глава. Обърна се и чашата се изплъзна от пръстите му.

Том стоеше на бара и се усмихваше.

- Забрави ли, Джак? Време е за номер три – добави той и му намигна.