Sep 28, 2014, 9:43 PM

Градината на смъртта 

  Prose
653 0 0
14 мин reading

очите виждат кораловите спомени в скъпоценното сърце на мидата

очите, които сплитат в молитвени слова прозрачните жилки на листата

като предупреждение

на мъртвите деца

 

ГРАДИНАТА НА СМЪРТТА 

 

Още пазел в устни младият принц дъха на своята възлюблена, когато от сумрака на галерията надвиснала сянка. Сякаш безшумни криле забулили погледа му и той видял костеливи пръсти, стиснали като отровен паяк юмручето на малко момче и дръжката на кинжал, забит до дъно в гърдите си. Бил дочувал зад тежките завеси на замъка сподавени шепоти и пълни с отрова думи той и знаел, че чичо му кроял планове, да премахне него-законният престолонаследник, за да възкачи на трона невръстния си син и да заграби властта като негова сянка. Но не покрила чистото сърце на младия принц черната пелена на гнева, която размътва погледа и когато зениците на момчето разлели ужаса и безсилието си в безкрая на неговите, той се усмихнал. Сърцето му за последен път се свило около гладката стомана на острието и алена капка обагрила бледите му устни. Отпуснал натежели клепачи той и не видял как момчето се изтръгнало от желязната хватка на баща си и изчезнало в кадифената тишина на галерията. Същото момче, което до края на живота си нямало да изличи от дланите си последния тласък на прободеното сърце. Момчето, което преследвано от спомена щяло да скита по света и най-сетне като беловлас старец да намери тишина в ледените планини при монасите от малобройно, неизвестно братство.

В началото през спуснатите си клепки младият принц виждал танца на пламъците от факлите-пурпурни и виолетови перуники в пулсиращите вени по клепачите, разхвърчали се алени искри, като листчета на разцъфтяла клонка нар, огнени езици се сбирали в кървящи макове и минзухари с трепкащо жълти сърца. Разтворил се погледът на младия принц в цветовете-бил попаднал в прелестна градина, а под възлестия ствол на стара върба, от чиито коренища извирал бистър поток, седяла старица. Бяла била наметката ú. Качулка скривала в ледена сянка лицето. Свел очи в поклон младият принц:

- Къде съм попаднал, майко?

Надигнала глава старицата и от бялото и лице, по-бяло и от бялото на дрехите ú, две големи, черни като след пожарище очи, прогорили сякаш и най-скътаните кътчета на душата му:

- В новия си дом.

- Но коя сте вие, майко?

Прозрачните като папирус клепачи скрили черните зеници. Устните и недоловимо се усмихнали:

- Коя съм?

Зашептели и се запревивали тънките вейки на върбата:

- Името, с което хората са ме нарекли е Смърт.

Сгърчили се в ужасяващи гримаси ярките перуники. Огнените сърца на минзухарите угаснали. Почернели и закапали алените макове:

- Мъртъв?

- Като слана пада есента за очи в магията на лятото и късче не оставя непрогорено.

Посипала върбата с дъжд от слънчеви зайчета лицето на младия принц:

- Но здрав ли е коренът на любовта, сърцето ще дочака нова пролет.

- Но ще прогледнат ли очите ми, ако моята любов не е до мен?

Пронизала го с кинжала на черните си очи старицата, извадила от бялата си дреха часовник от сребро и кристал, а пясъкът в него бил от ситен бисер:

- Това са миговете от човешкия живот.

Сетне вдигнала часовника и го разбила в сплелите се коренища на върбата. Пръснал се ситният бисер и се изгубил в пясъка по дъното на потока:

- А това-реката на времето и миговете от вечността.

Какво е човешката радост сравнена с вечността?

Свел покорен поглед младият принц, но сърцето му пламнало в огъня на копнежа:

- Нека се върна поне за единствен ден да пресуша с устни сълзите на моята възлюблена.

Извадила старицата от бялата си дреха сребърен кинжал, простряла длан над извора и забила извитото като отровен, змийски зъб острие в бледата си кожа. Капка кръв облизала пръста ú и капнала в кристалните води:

- Времето на човешкия живот е само миг, а с него изчезва и болката, също като тази капка кръв.

Скрил отново младият принц бездната на очите си, но огънят на копнежа изпепелил гърдите му:

- За едничък час, да не угасне огъня в сърцето на моята възлюблена.

Пуст като пресъхнал кладенец станал погледа на старицата. Сбрала длани тя и от тях разтворило снежнобели листци крехко цвете:

- Това е любовта.

Цветето, което покълва във вярното сърце.

Расте всеки път, когато даваш, а споделените ласки са негови цветове.

И прекършила с твърда десница нежното стебълце и цветеца в миг повехнал:

- Това е ръката, с която прибрах цветето на любовта ти.

Която достига всеки смъртен.

Ръката, която наказва за премълчано престъпление и избавя от непосилни мъки.

Взела сетне тя сухото цветче в лявата си длан:

- А това е ръката, в която пазя спомените.

Която гради света на мечтите.

Ръката, която пази любовта в жаравата на самотното сърце, за да я посади в градината на вечността.

Не наливай отровата на непосилното време в сърцето на своята любов.

Не завъждай червея на съмнението в мисълта ú

и аз ще я даря с радостта на тихата болка и коренът на любовта ще пие от нея сладък нектар.

И разтворила пръсти старицата и цветето разцъфнало по-прекрасно от преди. Свел отново покорни очи младият принц, но непосилен копнеж стиснал в желязна хватка сърцето му и изцедил последният дъх на младите му гърди:

- Само миг да зърна любовта си, за да я пазя в мечтите си.

Тих повей докоснал сякаш безкрайните пустини в очите на старицата, една сълза се отърколила и като прозрачен къс кристал, паднала в бледата и длан:

- Не ще устои чистотата на младото ти сърце, но аз не мога да те спра.

Ще запазя и красотата ти, но вечно будните ти очи ще ослепяват избодени от подлостта и злобата,

а неподвижното сърце, неспособно да излее отровата ще изгнива в гърдите.

Но вземи от мен този кристали всеки път щом усетиш отровните стрели на обидата, се вглеждай в него

и видиш ли, че помътнява,побързай-затвори очи и се върни при мен.

Сетне разгърнала бялата си наметка и прахта на съня се посипала по косите му и го упоила със сладката целувка на забравата.

Прозрачните като слонова кост пръсти, отместили кристалния похлупак на саркофага всред сухи цветове на алени рози. Усмихнали се очите на светлината, пронизала мрака зад тежката, обкована със стоманените образи на предците му врата и младият принц направил първата крачка на избрания път. Вятърът шептящ в листата му станал едничък другар, а хоризонта-надежда, тревите му били постеля, а завивка-нощното небе. Пребродил гъсти гори той, в които разбойници отнели тежкия му пръстен с гравиран герб-обещание за власт и сърменото му, везано наметало-знак за знатен произход. Всред шума на града усетил парещия срам на плесницата, като потърсил помощ при богатия. Усетил и пламъчето на благодарността, скътано дълбоко в гърдите, когато едва кретащ бедняк го наметнал с овехтялата си дреха. Изморили се нозете му от лутане из непознати земи и стъпките му станали неуверени, като стъпки на грешник на кръстопът между тъмни и криволичещи улици. Уморила се и стройната му снага от взиране и се огънала като самотно дърво под вятъра, като баща забравен от рода си. Гърлото му горчало от трудно предъвквания залък, подхвърлен с насмешка и устните му се изкривили като устни на заплют слуга, затрепервали като устни на овързан звяр. Свеждало се челото му щом срещнел чужд поглед, както свежда чело несправедливо удряно дете, а топлина намирал в среднощните огнища на скиталците. Студ плъзнал в костите му от прегазените реки, без да има кой да му подаде приятелска ръка. Мрак обвил ясното му чело, спотаило надежди и съмнения, жестокост и добрина, за която нямал с какво да се отблагодари. Скитал дълго младият принц, неузнаваем за поданиците си, докато накрая стигнал градината на своята любов и спрял поглед във високия, сводест прозорец. Бодливите вейки на съмненията оплитали кованите решетки и по тях била разтворила кървави цветове изплаканата в самота болка. Мътното стъкло отразило копнежа му и в мрака, като безплътна сянка любовта му спряла в него пусти, страшни очии прах се надигнал от стъпканите пепелища в тях:

- Защо пробуждаш непосилната болка от кладата на гърдите ми?

И срещнал очите си в нейните младият принц и вопъл заседнал в гърдите му. Скрил се в прегръдката на сенките и се строполил в черната забрава на бръшляна. Тогава от дланта му се изтърколил къс кристал-сълзата на старицата. Взрял се в него той и видял очите си като в дим от горящ татул, като в бокал вино с капка гибелна отвара. Нечута дума отронили пресъхналите от безверие устни и оловните клепачи скрили болката.

 

Никаква градина нямало.

© Петко Чернев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??