Градушка
Не помня, не помня дори какво се случи тогава, но знам че имаше повече вода във въздуха от обикновено.От облаците започнаха да се хвърлят малки самоубийствени човечета, а аз си седях под навеса, ако разбира се за навес се приема чадър закачен на дърво.
Чакахме дядото да прибере козите, защото вече беше станало 7-8 вечерта. Небето беше с цветът на пепелника в петък вечер у дома и от него летяха тези човечета и всяко едно пееше своята песен. Успях да се заслушам в думите на песента на едно ледено човече.
Падайки то крещеше мелодично:
-Идвам от от вратите райски
и ще падам още малко
Аз от страх не умирам
Да му мисли листото детелиново.
Представяш ли си да си една от тези души, търсещи живот в падането си.Ледените души нямат право да падат мълчаливо, ако не пеят докато падат, ще се разтопят и ще завършат като една обикновена капка вода. Няма да подсетят цветята и земята, че там от където идват е по-студено, а най-лошото за една ледена душа е да бъде объркана с някаква си тиха роса. Росата идва кротко и кротко си отива, за разлика от мразовитото душище, което хвърчи с бясна скорост и страшната си песен от много високо.
Дядото седна при нас, препсувахме с престорена емоция лошото време и сипахме по една ракия.
-Еий аман от тва мръсно време значи!
© Огън All rights reserved.