Графитеният човек
Двамата мъже влачеха момчето по коридора, който блестеше на луминисцентната светлина. Те бяха високи, мускулести и в бели костюми. Ръцете на момчето бяха вързани зад гърба му с усмирителна риза. То бръщолевеше:
- Той е тук, тук е! Ходи пред вас и ме гледа! Аз не съм луд!
- Всички така казват, момче. На теб явно ти харесва в стаята с меките стени. Е, твоя е. Приятно прекарване! - каза единият санитар.
- Но той е тук... - не успя да довърши, защото го хвърлиха в изолатора.
- Той... - Отказа се. Нямаше смисъл.
- Лека нощ и приятни сънища с твоя графитен човек.
Те затвориха тежката, желязна врата, старателно покрита с дебел слой дунапрен и я заключиха.
Ивайло оново остана сам в изолатора.
С Графитения човек.
Светлините все още светеха, щяха да ги загасят след един час. Той знаеше това.
И в същото време виждаше съвсем ясно... графитения човек... ...