Запорожецът летеше по равния път, изтормозен от завоите на красивия Пирин, сляп за величествените гледки, пред които онемявах, вгледана през стъклото на задната седалка. Най-после пред нас се ширна Гоце Делчевското поле! Дълго пътуване! Тръгнахме от Варна в тъмни зори. Така беше – когато имаше коли с марка запорожец, магистрали нямаше. Малко хора се решаваха за един ден да пропътуват България по диагонал. Когато срещнехме друг смелчага в Благоевградско с варненска регистрация, се поздравявахме с мощно натискане на клаксона. Свечеряваше се, стомахът ми се бунтуваше, разбъркан от острите завои, пишкаше ми се, но родителите ми настояваха да потърпя още малко. И пеехме.За да мине по-бързо времето. И защото….запорожките нямаха CD-та, нито касетофони, нито дори радио! Душата на баща ми трептеше в очакване и гласът му, мощен и гърлен, припяваше : „Стопанине, налей вино да пиеме, че ти идат скъпи гости, скъпи гости от Варна”. Веднъж в годината правехме това пътуване към родния край на татко, а в останалото време живеехме със спомена и с новото очакване. Копривлен – така се казва селото, основано от бежанци, преселени тук  по време на междусъюзническата война. 

- Стоой! Гранична проверка! Дайте паспортите и гранични листи.

Стойте в колата. Аз ще се разправям, каза нервно баща ми и грабна паспортите.

Този път бяхме тръгнали спонтанно. Не помня причината – неочакван отпуск ли беше, премия ли бяха дали шефовете, не ме е вълнувало това в трети клас. Лошото беше, че нямахме гранични листи. За първи път ни се случваше. При планираните пътувания баща ми взимаше почивен ден да подаде в МВР документите ни, за да ни извадят открити листи. Нещо като виза. Пишеш защо отиваш, колко ще стоиш… Проучват ти досието и ако си чист, издават заветния документ, с който можеш да посетиш пограничен район от собствената си държава! Нищо, че в тази ивица земя на 15-20 километра от границата е твоя роден дом, близките ти, приятелите от детството.Това се опитваше да обясни баща ми, увещавайки военните полицаи да ни пуснат през бариерата.

-Вижте паспорта ми, в съседното село съм роден. Тръгнахме по спешност, нямаше време да чакаме за граничен лист, знаете – бавят се по две седмици.

- Другарю, има си ред! Щом нямате гранични листи, кръгом и обратно към Варна!

- Моля ви, с дете сме, цял ден сме пътували, направете компромис да се приберем за тази нощ, а утре ще се явя в МВР да направите справка. Ето, звъннете на брат ми да потвърди самоличността ми – той е командир на граничната застава тук.

-На никого няма да звъним! Казахме вече – не може!

-Криминалният следовател на Пернишки окръг също е мой брат, той може да гарантира за мен – продължаваше да се моли баща ми.

Нищо не помогна. Седяхме в колата и чакахме. Какво – не се знаеше. Милостта на войничетата или чудо някакво. Пишках в полето, ядох сандвич, имаше и още малко вода в термоса. За първи път чух баща ми да изругае.

- Мамка му!, да не можеш да си влезеш в родния дом в собствената държава!Няма да мръдна от тук!

А то и къде ли можеше да отидем! В Гоце Делчев имаше едно малко хотелче. Я има места, я не…

В полунощ  дойде смяната на поста.

-Тази кола каква е тука, тросна се единият с повече нашивки на раменете и приближи към нас. Свалихме запотеното прозорче на колата. Започна се пак едно увещаване, молби, доказателства, уверения...

Най-после новият разреши да преминем със заплахата, че ако на следващия ден баща ми не се яви в районното МВР, ще ни арестуват и тримата.

Първите петли вече пропяваха иззад плетищата на селските дворове, когато запорожецът паркира пред къщата на баба и дядо. Имах чувството, че съм пропътувала целия свят!

Две-три десетилетия по-късно пак пътувах, вече международно, с шенгенски визи и пак висях по гранични проверки, търпяла съм и унижения, но тази гранична застава прокара бразда във волната ми детска душа. Тя беше първата пукнатина в чавдарското ми верую, че социализмът е висшето благо на света!