Годината е 3023. Цели 1000 години съм в хибернация. Бях избраният за този полет, чиято цел бе да се открие мястото, откъдето е започнало сътворението на света. Затова и космичният кораб го нарекоха „Истината“.

    Отвсякъде пищяха сигнали, мигаха лампи и целият кораб се тресеше. Капакът на хибернационната камера се отвори. Нямах сили да се повдигна и усещах, че всяко мускулче ме боли. Устата ми изгаряше от сухота. Исках поне капка вода, но трябваше първо да отида до навигационния компютър. Някакъв компютърен гений го бе кръстил „Моисей“. С последни сили и хриптящ глас се обърнах към пулта.

- Моисей, дай ми данни за ситуацията.

От стените се понесе мекият глас на програмата.

- Корабът наближава непозната планета и е в критично състояние. Обектът е с обратна гравитация и ни отблъсква.

- Как обратна гравитация?

- Да, тази планета е с обратно гравитационно поле, въпреки огромната си маса.

- Дай ми образ на монитора. Искам да я видя.

На екрана се появи планетата и останах изумен. Та това бе съвършено копие на Земята, както на континентите, така и на океаните.

- Моисей, да не е някакъв бъг в програмата ти и да ми показваш запазено изображение от деня, в който излетяхме.

- Не, това са данни от камерите сега. Съжалявам, но трябва да вземете бързо решение, защото корабът се отдалечава все повече от планетата, а по мои изчисления вероятно това е и крайната дестинация.

Нямах време да мисля.

- Включи всички двигатели на макс!

Корабът започна да се тресе, сякаш всеки момент ще се разпадне. Много бавно се доближавахме до планетата.

- Избери най-добро място на сушата, за да се приземим.

Разтърсвайки се зверски, кацнахме на една поляна.

- Съобщавам последни данни за състоянието на системите. Всички са в изправност, но енергията, на кораба клони към нула.

- Интегрално творение, ти си тотално дезориентиран. Нали създателите на този кораб направиха енергийна система, която е възобновяема по типа Перпетуум мобиле, как сега енергията ни е на нула.

- На тази планета физичните закони от Земята не важат. За съжаление това е последният контакт с мен и…

…и, светлините угаснаха, двигателите замлъкнаха, настана пълна тишина. Набързо облякох скафандъра. След това налепих всички тежести, които намерих по него, за да не бъда тласнат в открития космос от обратната гравитация. Пълзейки стигнах до аварийния люк. Завъртях дръжката и вратата се отвори. Под мен бе прекрасна зелена поляна обсипана с цветя. Плъзнах се и се стоварих на нея. Не можех да помръдна, защото тежестите ме дърпаха към повърхността. Индикаторите на скафандъра също угаснаха и той нямаше нито грам енергия в себе си. Спрях да дишам и махнах поликарбонатното кълбо от главата си. Плахо поех малко въздух. Не, това не беше въздухът на Земята, това бе най-чистото изживяване в дробовете ми. Сякаш дишах кислород след гръмотевична буря в гора, някъде високо, високо в планината.

Полека свалих целия скафандър и останах гол, така както Бог ме е създал. Странно, не чувствах никакъв срам или неудобство. Тръгнах по зелената трева и останах изумен. Тревичките се накланяха към мен. Сякаш аз бях центърът на гравитационното привличане. Посегнах към една маргаритка и тя се наклони към мен. Усетих някакъв прилив на енергия и се затичах по полянката. Гледах в облаците по синьото небе и си помислих, колко е прекрасно да полетя нагоре в него. И полетях, без да махам с ръце, без да правя нищо. Просто летях. След това бавно се насочих към огледалната повърхност на едно езеро и стъпих, но не потънах. Тръгнах по повърхността без никакво усилие. Седнах върху листа на един лотос и се замислих. Наистина ли от тук е тръгнало сътворението на света, на вселената, на нашата планета. Нима мястото, където законите на материята не отговарят на познанията ни е изначалната точка на Сътворението.

Тогава чух гласа Му.

                                          Следва продължение