Тая нощ Черната не заспа. До сутринта слуша бесния вой на вятъра и се въртя в леглото. Като празните тенекии по двора, мислите й се търкаляха и не намираха място. Взираше се в тъмното към спящия до нея мъж и не можеше да се начуди: как съм могла, Божичко, да се оженя за тоя разлигавен мръхльо, дето и пръста да си удареше, тичаше при майка си да го превръзва? Права беше леля й, от тоя мъж дете нямаше да дочака. На, пет години вече, а така и не забременя. Че как ще забременея, ма, лельо, - косеше се Черната, - като се намъква като плужек под юргана, попъшка връз мене минута-две – и готово. То дете без мерак става ли?
Без мерак го взе Светла, дето в цяло село й викаха Черната, че беше суха и черна като циганка. И как да не го вземе – ни баща, ни майка, сал една кьопава леля, дето още преди мръкнало отива да пикае и залостя вратата, да не й окраде някой дрипите! Трая, трая Черната, пък кандиса на Марин, че с него, ако е хитра, можеше и като царица да си живее. Не можеше да забрави момичето ...