Училището, в което учех от първи до седми клас се намираше в непосредствена близост до Княжевските гробища. Някога Княжево е било село, а по това време беше краен квартал на София. До училището се стигаше по тясна и стръмна пътека, която обикаляше оградата на гробището.
Когато учехме сутрин, дори и в най-мъгливите и мразовити зимни дни на януари, гробището не изглеждаше страшно. Приличаше на малък, безлюден парк.Заснежен, с много дървета и храсталак. Оградата на гробището беше ниска и от проста бодлива тел, така че докъдето можеше да се простре човешки поглед - дотам можеха да се видят надгробни плочи и паметници с техните керамични снимки и надписи. Поради безпрепятствената видимост, която оградата даваше на минувачите, четенето на надписите не можеше да се избегне, колкото и на човек да не му беше до това. Надписите в повечето случаи се свеждаха до име, дата на раждане и дата на смърт, а между тях - тире, което приличаше на мост, свързващ двете точки върху мраморното пространство на ...