Есента е много красива тази година, забелязахте ли? Дори в сивия град е успяла да вдъхне онова нежно, носталгично усещане. Напомня ми за едно място, което обичам. Въпреки, че там няма есен, то няма време.
Там е погребана моята баба. Отидох за първи път с неприятното чувство на тъга, на загуба, на необратимост. Нали знаете как изникват в съзнанието всякакви спомени, свързани с човека, който няма да видите никога вече. Как започва едно чувство на вина да чопли някъде над стомаха "Дали съм и казвала, че я обичам, достатъчно?", "Дали ми се е обидила, когато и казах да не ми преподрежда стаята", "Дали е чакала да отида да я видя в болницата". Не, че не ходих, но последният път не успях навреме.
С натежала душа слязох от колата, не бях успяла да се върна и за погребението. Всъщност, може би беше по-добре. Усетих мястото веднага, още с първото вдишване. Това време беше различно, или по-скоро нямаше такова понятие. Въздухът имаше друг вкус, светлината - друг цвят, земята - друга плътност. Погл ...