Всички вече бяха тръгнали. Тихо, тайно. Събираха се силите за Великата война. Нашите селяни щяха да превземат София. Заедно с хайдутите на Баба Новак. И с Димо. Не, че го вярвах, мечтаех си. Мечтаех Димо да е с нас пред портите на стара Сердика. Исках да го видя. Но нямаше. Той беше с царя. Имахме цар. Въздъхнах и погледнах Шуна. А тя си стоеше съвсем същата, каквато вече съм ви я описвал. Дано да сте я запомнили.
- Що ми пак въздишаш яко вдовица? – рече.
- Ех, Шуно... нали знаеш, че сгреши?
- Знам!
- Нали знаеш, че Димо трябваше да ни е цар?
- Знам!
- Нали знаеш, че ще ни избият турците?
- Знам!
- Защо си толкова зла?! Мене ме остави, аз мил не съм никому. Но него всички обичат. Даже и ти! И знаеш, че няма да го видиш никога повече. Защо не му даде короната?
- Тая корона не ми е женското нещо да я давам, на когото ми скимне! Има закон!
Приплака ми се пак
- Защо го обичаш толкова много? ...