Имало едно време едно кралство. В него живеела неземно грозна принцеса. Тя никога не излизала навън, но не заради това, че била много грозна, а защото кралството било изключително малко. То било толкова малко, че хората в него се чудели как да се сместят. Да излезеш на улицата се приемало за истинска лудост, защото пространството било прекалено тясно. Минувачите се наранявали един друг, когато се разминавали, а някои никога не достигали до домовете си отново. На принцесата ù било забранено да излиза. Единственото удоволствие, което имала, бил нейният прозорец. От там тя наблюдавала и дърветата, и птиците, и хората… Знаела всеки малък детайл, който погледът ù можел да достигне извън плътното стъкло. Скоро обаче очите ù се наситили и в нея пламнало желанието за още. „Още-то” на принцесата по онова време било като нашето „невъзможно”сега, затова тя често плачела с вперен в далечината поглед.
Кралят се чудел как да върне щастието на дъщеря си. Един ден той извикал придворния магьосник и му ...