Аз съм убиец… Господ да се смили над душата ми, убих я.
Октомврийският вятър тънко се киска в ушите ми, докато ги щипе с ледени пръсти.
Възрастен мъж съм, на 47 години - знам, че точно той е причината пламъчето на свещта да примира в шепите ми. А защо ми се струва, че иззад рамото ми наднича покойницата и леденият дъх, който вкочанява пръстите ми е нейния? Сякаш със злобен съсък ме пъди оттук. Внезапно омекнал от страх бързо обръщам глава, усетил нещо зад гърба си и още повече отмалявам, когато осъзнавам колко съм глупав. Жена ми се е изправила зад мен с шишето за преливане в ръце.
-Мамооо, мамоооо - извива тънко и накъсано гласът й, - грешна съм пред тебе, майчицеее… Божичко, да почива в мир душата й. Мамоо, нали там вече си добре, майчицеее…
Иззад зъбите ми се надига ръмжащо ридание. Иде ми да кресна: „Айде, стига театри, и без това няма публика. Кого оплакваш, за кого виеш – нали ти я кълнеше и ревеше, че животът ти е дотегнал заради нея.“ Паля цигара, гърбом към вятъра, за да запуш ...