Той се роди така, както светът се ражда за нов ден, когато слънцето се изкачва със своята каляска на небесния свод. Той се роди така, както се раждат растенията след продължителна суша, когато пада блаженият дъжд. Той се роди, за да научи света да гледа със сърцето си. Защото той беше добротата, любовта, вярата в чудеса. Той се роди, когато зимата напускаше земята и хората приветстваха пролетта. Един инцидент го остави белязан за цял живот. Един пожар, който уби цялото му семейство, а него остави жив и осакатен, за да страда нежелан на този свят. След нещастието всички започнаха да го наричат Гърбушко и с течение на времето дори и той забрави истинското си име. Той беше една прекрасна душа, скрита в уродлива обвивка. Но хората забелязваха само обвивката, защото гледаха с очите си и виждаха само очевидното. А Гърбушко беше само едно невръстно дете, загубило най – скъпите си хора. Сега той се нуждаеше най–много от обич, разбиране, утеха. В очите му все още гореше един необясним пламък, който търсеше своето огнище. 
Но огнище не се намери, останал без всякакви роднини, при които да се подслони, Гърбушко се озова очи в очи с една възрастна, неприятна жена, която беше директор на новия му дом – неприветливо сиропиталище, една огромна олющена сграда, с течащ покрив в някои стаи. През зимата беше толкова студено, имаше чувството, че е затиснат под някоя ледена пряспа, а не под дебело одеало. Когато някой вървеше по коридора стъпките му отекваха в тишината чак до другия край. А леглата в стаите бяха толкова твърди, че дори подът беше по–удобен за спане. Учителките бяха строги, храната – ужасна. Един или най–много два пъти в седмицата имаше някакво месо за обяд, а топло мляко имаше само в началото и края на всеки месец. През ден идваха двойки, които искаха да си осиновят някое сираче и Гърбушко наблюдаваше как някое от децата си намираше нов дом. Но не след дълго друго дете заемаше неговото място, изоставено от родителите си. 
Веднъж годишно, на Коледа, идваха дарители с няколко играчки, дрешки и някакви бонбони или шоколади. Децата с нетърпение чакаха този ден, защото тогава бяха наистина шастливи. Големите им обръщаха внимание, тогава децата получаваха желаната топла прегръдка, а се случваше и някой да си избере сираче и да го осинови.
 Гърбушко израсна на това място за изгубени души, което започна да нарича свой дом, свое убежище и не след дълго започна да вярва, че няма по–добро място за него от това сиропиталище. Детството му не беше леко, но той се справяше чрез своята детска убеденост, че всяко нещо съдържа в себе си частичка доброта. Въпреки че се чувстваше изоставен, че всички страняха от него и никой не искаше да си играе с него, той не обвиняваше, не мразеше, не се предаваше на отчаянието, което обитаваше сградата на дома. Защото тези чувства бяха чужди на това невинно дете. Децата му се присмиваха, учителките мислеха, че някой ден ще им донесе огромна беда и че е бил прокълнат при раждането си, затова е пострадал при пожара. Те не му обръщаха много внимание, не го караха да работи като другите деца, страняха от него. Но имаше една добродушна душа, която виждаше през обвивката простодушието и милосърдието на Гърбушко и това беше неговата любима учителка, която той обичаше като майка. Тя го гледаше като собствено дете – обичаше го, закриляше го, показваше му хубавата страна на живота, на света, която, казваше тя „ ще ти се усмихне някой ден и тогава ти ще бъдеш щастлив”. И Гърбушко очакваше всеки ден този миг, събуждаше се всеки ден с блясък в очите, очаквайки щастието си. Любимото занимание на Гърбушко беше да чете по цял ден книги за кралства и рицари, за магьосници и приключения и да мечтае по цял ден да стане като тях.
Един ден децата излязоха на поход в близката гора и Гърбушко отиде с тях, но вървеше отстрани, отделен от групата. Беше лято, суша, няколко седмици не беше падала и капчица дъжд, която да съживи природата. Слънцето, изкачено високо на небето, печеше толкова силно, че често имаше пожари в гората. Гърбушко реши да се отдели от групата и да тръгне по странична пътека. Той познаваше добре пътеките, защото прекарваше повече от свободното си време в гората, под сянката на някоя от величествените корони на дърветата.  
Изведнъж той забеляза нещо - цвете, но не беше виждал преди такова. Едно–единствено цвете, съхранило се на сянка, извличало вода и минерали от почвата, за да се запази. Едно прекрасно цвете сред тази зелена трева изгоряла от слънцето. Пощадено, недокоснато, алено, красиво, нежно цвете. Беше като диамант в пустиня, трудно се открива, но намериш ли го, не можеш да откъснеш очи от него. Вземеш го и се чувстваш най – богатият, най – щастливият човек.
 Гърбушко се наведе да разгледа по хубаво цветето. Наистина, не беше виждал такова и не знаеше как да го нарече. Помириса го, то ухаеше толкова приятно, ароматът му беше опияняващ. Момчето го погали по крехките му цветчета, но когато поиска да го откъсне, то го убоде. „Значи имаш бодли” – помисли си Гърбушко. Тогава той реши да се върне в сиропиталището и да разкаже на „майка”си за необикновеното и красивото цвете. 
Момчето летеше от радост към дома и когато стигна, беше толкова изморено и задъхано, че всички си помислиха, че е станало нещо лошо. Най–накрая той проговори и им разказа за цветето. Само „майка” му остана да го изслуша, защото другите учителки, като разбраха за какво става въпрос, се отегчиха и продължиха с всекидневната си дейност. Накрая той разбра, че това цвете е роза. „Най–хубавата роза, която съм виждал” – мислеше си той. 
Всяка сутрин Гърбушко ходеше при нея, поливаше я и и говореше. Той я чувстваше като приятел на когото може да каже всичко, да му разкаже най–щурите си идеи, да сподели най–съкровените си мечти. Той знаеше, че и розата го обича, нищо, че не можеше да говори, тя го даряваше с красотата си. Гърбушко прекарваше с часове при цветето, четеше му откъси от любимите си книги и разказваше колко е щастлив, че най–накрая е намерил щастието в живота. Всяка сутрин отиваше при своето цвете, гледаше го как се събужда пожелаваше му добро утро и оставаше там до късно вечерта, когато цветето потъваше в дълбок сън, защото, казваше той, „днес моята роза се измори от нашия разговор и от старанието ù да изглежда хубава”. Настъпеше ли вечерта, Гърбушко си отиваше с мисълта за следващия ден и за това как ще продължи разговора с розата.
Децата в сиропиталището забелязваха, че Гърбушко не прекарва деня в някой ъгъл, а отива всяка сутрин към гората. Една сутрин те го проследиха и видяха, че той сяда под короната на едно дърво, а до него беше най–хубавото и алено цвете, което някога бяха виждали, защото по тези места не вирееха рози. Въпреки че никога не говореха с момчето и винаги го избягваха, сега любопитството им надделя и те решиха да го разпитат за странното цвете. Гърбушко много се зарадва и цял ден разказва за розата - за нейния произход, за нейните бодли и красиви цветове. Децата бяха очаровани от историята му, защото тя звучеше като вълшебна приказка. Но най–вече се учудиха на лекотата, с която Гърбушко говореше, на благия му глас, който редеше чудните думи гладко като песен. Досега не бяха разговаряли с момчето и мислеха, че той е някой грубиян, който не умее да общува, но той само им показа, че външността лъже. 
От този ден нататък децата винаги играеха с Гърбушко и той ги научи на много неща. Разказа им за рицарите и принцесите, за които беше чел и така всички започнаха да четат повече книги. Благодарение на розата Гърбушко намери нови приятели, които започнаха да се взират в душата му и да виждат доброто в него. Момчето не забрави цветето, а ходеше при него всеки следобед, докато другите спяха. Но лятото си заминаваше и заедно с него розата прецъфтяваше цвят по цвят. Гърбушко знаеше, че тя скоро ще увехне, но беше сигурен, че и тя като фениск ще се възроди и се надяваше догодина да я намери също толкова хубава на същото място. Когато настъпи денят, той се сбогува с нея, изрече най–пламенните благодарности за търпението ù към него и за новите си приятели, а тя му се усмихна с красотата на последния си лист, който се отрони, понесен от полъха на вятъра.