Една година по-рано.
Беше началото на май – най-любимият ми период от цялата година. Седях на една пейка, в един парк, а часът беше малко преди осем сутринта. Толкова беше тихо, че бях способна да чуя всяка нота на подсъзнанието ми. Гледах езерото на метър пред мен с апатичния поглед на току-що пенсионирана служителка на НАП. И така се чувствах. „И вие ли? На другото гише.“
Очите ми бяха уморени, сърцето ми биеше, колкото да не спре, а тялото ми се приспособяваше към извивките на старата пейка. И тогава се запитах: Редно ли е? Редно ли е животът ти да изтича като пясък? Като неотворена от никого книга, обитаваща нечие мазе? И изобщо как може да си на 24? На твоята възраст хората хвърлят салфетки и пият текила в happy hour! Събуждат се на непознати места и ядат шкембе чорба! А ти? Не се вписваш!
Не се вписвам.
Толкова бях отегчена от цялото това нещо, което би трябвало да е животът ми, че просто взех решение. Исках да наритам скапаното Щастие, което долиташе до всички, но не и до мен.
„ ...