И загърмя пак ковачницата на Бога, и захвърчаха искри, и се вдигна пушек и мъгла до небесата. А Бурян Ковача стоеше насред дима, гол до кръста, навил крачоли до коленете, препасал тъмносиня дочена престилка, мощните му мишци – напрегнати, жилите на огромните му ръце – опнати до скъсване, гърбът – превит като хребета на планината Врис и издължен като китната и плодородна долина в подножието ѝ.
Размаха чука си Бурян, мишците му заиграха, а под вдигнатата му ръка се мярна тънко, бледорозово закърняло крилце, а после пак се прибра.
В двора, откъм прозореца на ковачницата, се чу гълчава. Обърна огнен взор големият човек към запотеното стъкло и подвикна сърдито. Дечурлигата, накачулени отвън, се пуснаха страхливо, измушиха се от двора и се разбягаха в различни посоки. Когато се поотдалечиха, дойде им пак смелост, събраха се накуп и нещо оживено заобсъждаха.
– Видяхте ли му крилото? – зашепна развълнувано кметският син – високо, слабо, около петнайсетина годишно момче. – И под другата мишница ...