Халюцинации
„Маша, Маша, как се докара дотук с тази захарна болест!”
Така се питаше за кой ли път Маша, от момента, когато разбра, че отново си е забравила спринцовката с дозата инсулин.
Беше пила много водка и се беше смяла почти до припадък на празничната вечеря. Беше Коледа, нейната „руска коледа”, а навън валеше безукорен пухкав руски сняг. Само че беше в чужда страна и я нямаше „тройката”, за да се прибере в апартамента, който обитаваше. Беше тръгнала пеша през парка за по-напряко, през рехавите борчета, да се наслади докрай на детския си спомен, когато внезапно усети, че ù призлява.
„Трябва веднага да взема такси...” – мина ù през ума. „Нямам никакво време...”
Започна да рови в чантата си да намери поне някаква дъвка, знаеше, че сладостта ù ще и стигне за още няколко минути. В момента, в който я напипа, се успокои и се огледа.
Навсякъде беше бяло. След като се взира с усилие няколко секунди и разбра, че започва да губи зрението си, най-после различи нещо като алея. Маша се затича ...