– Трудно ми е да повярвам, че вашата компания може да направи така, че да живея 120 години – подхвърли стройният шейсет и пет годишен Люк Джерард и се загледа съсредоточено в седящия пред него лекар. Лекарят беше невзрачен, с миша физиономия и блещукащи от алчност очи.

  – По принцип бихме могли да ви предоставим справка с резултатите от нашити дългогодишни изследвания, но фирмената тайна … нали разбирате… Все пак става въпрос за данни, за които мнозина гледат да се докопат.  

  – И какво очаквате? – леко сопнато каза Джерард. – Да ви дам 30 милиона долара хей така! Каква ми е гаранцията…

  – Гаранция разбира се няма – подсмихна се ехидно лекарят, – та как бихме могли да носим отговорност, ако шофирате непредпазливо и катастрофирате, или ако ви щукне да плувате навътре в морето и се удавите. Хората правят какви ли не глупости. Ето например един бивш наш клиент загина нелепо в опита си да смени счупена керемида. Качил се на покрива, но се подхлъзнал и паднал. После се наложи едва ли не да го изчегъртват от плочките. Заможен човек, а да се стиска за пари за ремонт. Друг пък си пресили сърцето в един публичен дом. Спал с момиче, което можело да му е внучка.

  – Уверявам ви, че аз съм разумен човек – вметна Джерард, докато се опитваше на придаде благо изражение на лицето си.

  – Не се и съмнявам. Значи ще имате шанс да доживеете до преклонна възраст. Ако подпишете с нас.

  – Вече започвам леко да се дразня. Искате пари, ала нищо конкретно не ми казвате. Да ви приличам на будала?

  Лекарят сведе замислено глава. Няколко секунди след това рече:

  – Нашата компания е разработила миниатюрни датчици, които могат да бъдат вкарвани безпроблемно в жизнените системи на хората. След като бъдат позиционирани прецизно посредством компютър, въпросните датчици започват да предоставят данни.

  – Е, и?

  – Много просто, господин Джерард, датчиците индикират всеки здравословен проблем, а на базата на това моментално се вземат мерки.

  – Какви мерки?

  – Просто пиете хапчета. Е, естествено, ако медикаментите не подействат, прави се операция.

  – Та аз и сега пия хапчета. Каква е разликата?

  – Датчиците хващат всяко отклонение моментално, господин Джерард. Засичат увеличената киселинност в стомаха още преди да сте усетили дискомфорт. Наличието на плаки в кръвоносните съдове се локализира веднага; появи ли се ракова клетка, разбираме начаса и вземаме мерки.

  – Звучи интригуващо.

  – Нямате си представа каква голяма част от смъртните случаи се дължат на ненавременно лечение – каза ентусиазирано лекарят. – Е, нашата технология се справи с този проблем. Това е революция в медицината. И вие имате възможност да се възползвате от нашите услуги.

  – Значи 30 милиона?

  – Такава ни е тарифата.

  – Нещо друго изисква ли се от мен?

  – Ще подпишем договор, а след това ще получите нещо подобно на тефтерче, в което в малки джобчета са сложени различните лекарства. За момента използваните от нас медикаменти са 371. Когато възникне проблем, датчиците ни изпращат информацията, а после ние ви изпращаме съобщение на телефона кой номер хапче да изпиете. При спешен случай направо идваме да ви вземем с линейка.

  – И мислите, че така ще доживея до 120 години?

  – Изчисленията ни, базирани на вашето сегашно здравословно състояние и проведените опити показват, че е напълно възможно.

  Люк Джерард, прежали 30-те милиона и подписа. Вярваше, че мечтата му за дълъг живот ще се осъществи.

***

  Деветдесет и девет годишният Люк Джерард крачеше нервно напред-назад в кабинета си, стиснал в ръка пиукащото си мобилно устройство. Пак му сигнализираха, че трябва да изпие някакво си хапче. Беше му писнало от проклетите хапчета, а с напредването на възрастта едва ли не през десет минути му се налагаше да приема някакъв медикамент. Дори през нощта нямаше спокойствие, макар че тогава досадното устройство пиукаше по-нарядко. Иначе здравето му бе добро, не цветущо, естествено, но определено добро. Беше претърпял няколко операции на сърцето, на два пъти му бяха отстранявали миниатюрни тумори и му бе сменена тазобедрена става, но най-животозастрашаващия проблем през последните десетилетия бе аневризмата в мозъка, която за щастие бе открита навреме от датчиците. Останалата работа вършеха хапчетата, и я вършеха перфектно. 

  Люк Джерард осъзнаваше, че ако навремето не бе платил 30 милиона долара, отдавна щеше да е мъртъв. Хората не го бяха излъгали, като нищо щеше да доживее до 120 години… ако не възникнат произшествия. Нанодатчиците вече бяха в масова употреба, като цената бе паднала 100 пъти. Бъдещите поколения щяха да имат шанс да живеят дори 130 години.

  Люк Джерард вече не се блазнеше от живота. Беше загубил съпругата си и две от децата си, а и болежките му бяха много, въпреки навременно лечение – нищо не можеше да спре стареенето на мускулите, костите, сухожилията и нервите. Но най-нетърпимо за него бе това постоянно гълтане на хапчета. Минат не минат десетина минути и пиууу – „Трябва да изпиете еди кой си номер хапче”. Бройката им вече бе набъбнала до 563 и Джерард бе вземал поне 400 различни вида. По груби сметки през последните 35 години бе изпил над 300 000 хапчета.

  В един мъглив ноемврийски ден му дойде до гуша от пиукането на мобилното устройство – то, с цялата си наглост, настояваше през 5 минути да приема различни хапове. А заради артрита му ставаше все по-трудно да бърка в найлоновите джобчета. Наряза с ножица проклетия тефтер, така че да изпадат всички хапчета, после ги изпи на няколко пъти на шепи. Последното нещо, което чу, бе настоятелно пиукане. Успя само да каже:

  – Какво искаш бе, нали ги изпих всичките!