Гретел прекопаваше лехата с чушки, когато чу познато изсвирване.  

- Здравей, братко Хензел! Какво стана, успя ли?

- И още как. Излъгах дъртите, че отивам по малка нужда и ги изоставих на една поляна, вдън гори тилилейски. Няма да им видиш повече очите.

  Гретел се засмя щастливо, откъсна една зелена чушка и я подхвърли на брат си:

- Добра работа! За обяд съм сготвила яхния от заек.

Хензел седна и изяде две порции - друго си е, когато делиш храната само с един. Немотията, този най-зъл приятел, им беше предложила коварна сделка: те се отървават от досадните си родители, тя си тръгва и никога повече не се връща. Сделката си струваше – за първи път в живота си беше сит. Ако имаше някакви угризения, то те потънаха под  два пласта заешко месо и лук.

  От този ден нататък животът им потръгна. Хензел си намери работа като заместник-началник смяна във фабрика за кожени облекла, а Гретел стана домакиня. На хората казаха, че родителите им са заминали на гости при далечни роднини и не се знае кога ще се върнат. Общо взето, липсата на беден дървар и жена му и в онези години минаваше незабелязано.

  Един ден в цеха пристигнаха две странни кожи. Ловецът твърдеше, че са от лопатари, които застрелял, докато се биели кой да оплоди кротко пасяща в края на поляната женска.

- Ти мен на тъп ли ме правиш?! – извика ядосано Хензел – това не са животински кожи. Кой лопатар би си татуирал брадва, забита в пън...

  В този момент нещо му просветна. Разгледа внимателно татуировката и я позна. Позна и другата кожа. Виж ти, баща му и майка му се били кой да оплоди кротко пасяща кошута!

  Дъртите наистина бяха изперкали и си го заслужаваха.