Чувах думи в далечината през затворените си очи. Вече не ме беше страх от нищо. Тялото ми лежеше неподвижно и спокойно на мекото кресло в кабинета на Лечителя, където в последните няколко месеца със сълзи, труд и работа успях да преодолея много от фобиите и страховете си. Потъвах все по-дълбоко с всяка сричка, а гласът ставаше все по-далечен, сякаш идваше от върха на някоя планина, а аз лежах в полите й. Той започна да ми разказва приказка за Буда, но бързо загубих връзката и се пренесох в далечно измерение, сякаш подсъзнанието ми искаше само да ме води. Звуците от реалността около мен станаха глухи и неразпознаваеми, сякаш на елфски език. Не усещах тялото си, нито някакви емоции. Виждах единствено огромен и величествен храм, намиращ се в най-приказната гора. Той нямаше стени, само дълги златни гредички, които го караха да изглежда като огромна беседка от злато, крепяща тежък покрив, кръгъл като купол и висок поне 20-30 метра. Тази сграда беше най-епичната постройка, която бях виждала ...