Nov 17, 2008, 3:12 PM

Хитър Петър и Черния боб 

  Prose » Novels
3951 0 3
48 мин reading
 

ХИТЪР ПЕТЪР и ЧЕРНИЯ БОБ

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и непреднамерена.

Глава I

Гатю Марийкин или историята на Черния боб

Суматохата

През 3-тата година кога стана голямуту мурабе (войната) възпята от киминчиджията Каню щърбия мечкадар, Гатю Марийкин, левент и напет момък, получи от военния отдел на околийското повиквателна заповед. Да се яви до месеца запас в трета пехотна странджанска рота на четвърти родопски полк, за ужас на Карабойкина Сийка, лична мома от село Магарешкободилово.

Гатю и Сийка има-няма от две зими са либиха и задиряха. Сия му фъргаши саде нишани и ишмари, че ша му са дава. Стига Гатю кога иди при тейка и Михал Казанджията, да му цълува ръкъта. Тоз, същия образ да ни се опина като магаре на мост, ами да се съгласи на часа. Понежи бай ти Миаля беши опак и стиснат чиляк де. Но по причина на повиквателната обстановката стана черезвичайна. Хората от село вече взеха да хортуват. Зад гърба си бай Михал току чуваше подхвърляния и закачки, че щерка му е хукнала като разпасана кучка и саде подпира дуварите из село с Марийкин Гатю. Тя Сия не само дуварите подпираше ами една вечер в плевника на Ставри кръчмаря голяма борба са бориха с Гатя в ръженцата. Поради тез и други съображения една вечер Казанджията не се стърпя и и речи:

- Сийо ма, да обадиш на онъз хаймана Гатя, чи кун та земи ду ниделята трепя гу и прочие и укоту ни ми мига биля.

Сийка са изчерви като гребен на наежен фитур. Направи една свенливо притеснена физиономия каквито само момите от наш село могат направи, че виж ли ужким нищо не разбира. Но отвътре палавото и сърчице зарипа като мъжки бабалък ръченица на селска свабда. Тя не чака много подканяне и хукна към Гатюви да му рче ко и заръча с триста заръки тейко и.

- Гатйооо, Гатйо бреее - викаше Сия пред портите на Гатю.

Гатю спеше втори сън вече. Унесен в сладка дрямка въобще не го интересуваше кой вика и защо. Сия беше ината. Малку пурдот си падаше. Продължи още около час да извива докато не прегракна съвсем пред портата му. Изпаднала в отчаяние, че нейния възлюблен е кривнал по грешни пътеки с някоя чужда мома, Сия я присви стомаха. Сякаш беше яла сладко от рози за разхлабване. Шантави мисли споходиха малката и глава и още по големи тръпки се забиха в корема и, от което почна да я тегли към онова място където човек получава облекчение от физиологичните си нужди. Сия хукна през глава към къщи да не се резили пред хората. Като изпразни тежестта от напиращите вътрешни талази, тя отнова застана като новобранец на пост пред Готювата порта. Хем да варди, хем да види от де ще да се яви тоз чифутян. За всеки случай се беше сдобила с една некастрена дряновица. Да натупа неверника де. Вардейки така Сия заспа пред портата.

Към сряд нощ Гатю стана да ходи повънка. Излизайки от къщи, ф тъмнуто застъпи с левия си крак лихеня с водата дету го беши забраил пред къщи. Лихеня издрънча по стъпалата надолу и остър звук испълни околността и селото. По-леко спящите хорица рипнаха от неестествения шум стигнал до ушите им, идващ и отиващ незнайно на къде. При настъпилия джангър в иначе спокойното и тихо Магарешкободилово настана една такава суматоха, разлаха се кучета и кучки, закудкудякяха кошки, една патка пометна (излюпи ице биз чирупка от уплах) и де що има живо се размърда. Неистовия грохот на дрънчащия лихен накара спящата мома да скочи в ужас и безпокойство. Обзелата я паника до такава степен изпъна нервите и, че Сия почна да крещи и реве колкото и глас държи:

- Помооооощ, помоооощ - ревеше като болна магарица и махаше наляво и надясно с некастрената дряновица в несвяст. Дочул вика на своята възлюблена Гатю объркано хукна към портите си. Отвори... и що да види. Сийка се въртеше като въртоглава и махаше един неокастрен дал. Ревеше и налагаше въздуха край себе си. Сякаш триста дяволи я бяха начукулили. Гатю хукна към нея. В уплаха си тя като видя бягащото същество, помисли го за вампирин и начаса падна в несвяст. Суматохата в Магарешкободилово не подмина къщата и на бай Миал Казанджията. Стреснат той скочи от креватя, събуди невестата си и двамата търчишката стигнаха до стаята на щерка им Сия. Майка и блъсна вратата с лакет и влезе в стаята. При вида на празните постели и отворения прозорец, буля Миалца са оцъкли. През ачитисания джам Сия всяка спокойна вечер се измъкваше тайно от байновата си къща, да ходи по яхъри и саивани с Гатя. Сега чак тейко и разбра защо са тез приказки дето са носят из селу за щерка му.

Казанджията са пищиса.

Необичайното откритие и бъркотията в селото накараха Сийкината майка да го изтълкува съвсем не в тази светлина в която беше в действителност. Тя простена глухо в първия момент, след което от гърдите и изкочи един неистов вик на ранена вълчица:

- Сиииийкееее мамиииий... затри са, чедооооооо... Миалееее... затри са чедото ни, Миалеееее - коленичи на дишумету и взе да квичи на умряло.

Бай Миал са видя в чудо. Сряд нощите щерка му я няма. Срам и позор. За резиля ще стане пред цялото село. Инак спокоен човек Казанджията сега изпадна в едно такова състояние на нервна възбуда, че бик да му се изправи насреща, ламя ли или триста караконджули ако щеш, толкоз му беше причерняло пред очите, че чиляка утрепваше за едното чудо. Грабна си кафтаня и по дребни гащи хукна из село да търси щерка си Сия. Изходи надлъж и нашир селото. Бягаше нагоре и надолу като шуглава овца, но Сия нийде я нямаше. Само уплашени погледи и едвам мъждукащи кандилници се виждаха през прозорците на съселяните му. Изпаднали в тих ужас при вида на бягащия силует по тихите улици на селото хората гледаха уплашено от кюшетата на прозорците си и шептяха.

- Боже опази, боже опази, вампирин - чуваха се тихи молитви и заклинания, по къщята и дворовете.

Запъхтян и припотен като унгарски кон бай Михал свърна по пряката да иди ду Гатюви. Последната му надеждичка. Колкото и да не му се искаше да е така, щоту Гатя хич не му беши на сърце, бай Миал триста молби отправи към Господя щерка му да беши у тях. Наближавайки Гатювата порта със свита душа Миал видя една твърде възмутителна и нелицеприятна за него картина. Щерка му Сия сидеши на дръвника пред плевнята, в един такъв вид като да речеш, че беши минала през Мърнобинювмунчовата веялка и отделно я беше ударила Чирпанската градушка дето му смля лани лозенцето. Сия беши чорлава и раздърпана. Дибидюс мокра от главата до петите гледаше надолу към една магарешка фъшния с безизразен поглед. От лавото и око тихо капеха една след друга сълза подир сълза. По тъмната и коса имаше слама и кал. На бай Миал главата му пламна и се напълни с кръв. Носа му почервеня като презрял домат и едри копки пот избиха по челото му. Погледа му осверипя. Козината по гърба му настръхна тъй, че чак през бялата му риза набодоха едри черни косми като свинска четина. В тоз свиреп вид на гърмян странджански глиган, селския Казанджия застана пред щерка си и аха да я подметне с ритници за да я прибере по с време, та никой от село да не узнай за тоз срам, от към гърба му върху рамото се стовари една яка десница:

- Бай Миале аз съм Гатю - от голямото напрежение и от боба дето го беше ял на вечеря бай ти Михал са истърва. Резил. В желанието си да прикрие този не толкова приятен звук за ушите на околните, Миал подскочи и ритна един камък. Уж, че той е изтупуркал по двора. Конфузната ситуация пред очите на щерка му и Гатя го накара да омекне малко. В незнанието си що да стори той се опита да върже разговор - ни в клин ни в ръкав:

- Много ти е камениста пътеката бре джанъм - тишина... Гатю преглътна напиращия в гърлото му смях и отговори по добава на итилигентен и въспитан чиляк:

- Такова е, бат Миале, ама ще го управя, сал булка да си доведа зер и ще стане.

- Бре Гатйоооо, сине майчин брееее... що ще щерка ми посред нощите тука бре -  Доби кураж бай Михал.

- Амииии... азеееее... таквозеееееее... ми лихеня издрънча... ммм - взе да пелтечи Гатю като първолак на дъската, кога не си знае урока.

- ... тя Сия беши отвънка със дряновицатааа ии иии... - продължи Гатю - и махаше и викаше... и аз настъпаф лихеня ииии... тука млъкна щото и той беше в невидение. Съвсем не знаеше какво и защо се случва. Сега бай Миал съвсем се обърка и пищиса:

- Къф лихен бре, ква дряновица бре, - на бай Михал му доиде силата и забрави за туй дет са беши истървал и почна да крещи и да налага с шамари по дебелия врат на Гатю. - ти знайш ли къф срам ще бера азе бре сига в село бре, хаймана с хайманата ти бре, лихен, лихен - повтори го поне десет пъти казанджията, че кат се обърна и грабна дряновицата от ръката на Сия, която сидеше и не отдумваше ни ума ни дума, испра два пъти Гатя по гърба, както оня се беше свил на читярнайси, и им рече:

- Аз уфтьоам ф нази да успукуя майка Ви. И двамата да са вкарати в ред и благоприличие и да доидите да видим какво що.

Селото утихна. Всичко пак потече в нормалния си ход. Хората се успокоиха и заспаха. Само къщата на бай Миал Казанджията светеше и както му изглежда тази вечер там щеше да се случи нещо много важно и види се добро.

Сватбата

Седнал по турски на миндеря, бай Миал се беше облякъл и държеше една кехлибарена броеница превъртайки топче по топче. Видимо спокоен вече, седейки облегнат на една везана углавка, той току въздишаше и пущаше по една тънка псувня:

- Бря маминката му бря - запопържа, оригна се приглушено, и пак преметна две три топчета от ляво на дясно на броеницата си.

Сийкината майка доволна и спокойна от това дето и каза благоверния и мъж се разшета като млада булка пред свекър си. Не мина и половин час от как бай Миал се беше прибрал от към двора му се чу веселия лай на Мурджо. Породист черен помияр с бяло ухо. Вярното куче на бай Миал. Не че беше кои знае какъв пазач ама поне гюрултия правеше, особено ако забравят да му сложат нещо за ядене. Ама сега лая не беше заради глада, понеже мъстията беше опаткала три купанки ярма. Мурджо от сърце се зарадва на Сийка като я видя. Само малко беше объркан щото не познаваше Гатя. Поради тази причина опашката му вместо да се вее от задоволството както обикновено, сега беше привита на геврек между задните му крайници, присвити леко надолу сякаш току ще хукне през глава да се крие под курника на кокошките. Чуха се стъпки по стъпалата към втория кат на къщата. Сийкината майка пристегна забрадката си и приседна смирена до бай Миаля. Отвори се вратата на стаята. В нея влезнаха двама млади и смутени хора.

- Аааа добър вечер, мале, тейко - преглътна буцата на гърлото си Сийка.

- Тъй тъй - накашля се бай Михал и погледна под вежди невеста си Бойка

- Тиии що ще ричеш, Гатйооо - не го остави бай Михал да ги поздрави подобава, както си му е реда.

Гатю си свали калпака и взе да го мачка гаче ли ще меси тесто за козунаци и започна да издава едни звуци дето човек трудно можеше да нарече реч.

- Амчи аз... - тука преглътна едно нещо от което нямаше да добие ситос в стомаха си и продължи - такованката, бай Миале... - дошъл съм такованката -  и таз думичка такованката се зацикли в устата му. Гатю повече нищо не можа да изрече. Сия разбра за затруднението на любимия си, престраши се и издума.

- Тейко, ний с Гатя... - и аха да каже какво, бай Миал и се сопна.

- Ти, Сийо, да мълчиш туй до тебя мъж лии ил лукова глава, я да го чуя азе какво що ще тука. В стаята настъпи мълчание поне минута никои нито дишаше нито издаваше някакви признаци, че нещо повече ще се случи. Само топчетата на броеницата взеха по на често и по нервно да потракват. В тоз сублимен момент Гатю направи втори опит да обясни присъствието си в бай Михаловата къща, има няма към четри и половина сутринта.

- Аз, бат Миале... - Миал Казанджията рязко го пресече и взе инициативата в свои ръце виждайки, че Гатю Марийкин освен аз бат Миале и такованката, всичката друга реч я беше забравил и повече от тез три слова едва ли щеше да изрече, ако ли да стоят още пет часа в това положение.

- Аз, Гатйо, нит съм ти бати, нит сам ти чичо, от тъз вечер нататък ще ми думаш Дядо Миале и ще цалуваш ръка на меня и на булката ми куту на нея по културному ще и думаш стрино Бойке.

Тез приказки внесоха нужното спокойствие във вече достатъчна нажежената обстановка. Стрина Бойка скочи от миндеря и покани младите да седнат до тях. Гатю въздъхна тежко, но успокоително. Сийка се беше изчервила и ушите и горяха от срам. Сърцето и хлопаше лудо и щастливо.

Знаейки за войната и за повиквателната на Гатю, бай Михал предъвка набързо иначе сложните и разтегливи във времето процедури и адети за вземане на решения за свадби и годежи, извади си чирпанската чикия дето сидеше за кураж в пояса му. Заби я яростно в дървената паралия пред себе си. Да се знае че думата му на две няма да става и рече:

- В ниделята дигаме сватба, ти кво ши рчеш, Гатйо - аха Гатю да каже нещо и бай Михал продължи - свабдата ще я направим еи тука в назе, на двора под хасмата. Да е хладина. Да не се припотяват сватовете и гостите ммммм. Бря маминката му тъй ще да е. Гатю само повтаряше удобрително арно дяд Миале, арно дяд Миале и току се приповдигаше и наместваше на трикракото столче гаче ли шило имаше турено отдолу му.

До ниделята всичкото де що имаше да се свършва по повод на туй събитие в наш село се свърши. В набедения ден, сватбата вървеше със пълна сила. От двора на бай Михал се чуваше една глъч и музика дето ум да ти зайде. Каньо щърбия мечкадар търкаше изхабения си кириш (гъдулка) и я караше на трапеза, да ядът гостите и да преглъщат. То от музиката му и от пеенето най-много се впечатляваше Мурджо. Щото като застържеше Каню на киминчата, кучето изпадаше в безпаметен бяс и лаеше на провал. Гаче ли не сватба вървеше ами триста разбойника се бяха събрали да обират имането на бай ти Миаля. По обяд гостите и сватовете бяха изяли един стар коч на курбан, два пръта луканки и пет буци сирене от туи дето беше малко грънясало, но на кой ли му пукаше важното е младите да са доволни. Най-много обаче бай ти Михал го болеше от това, че бъчвата с ракията отиде наполовина. Каню киминчиджията беше паднал до дуваря на кочината. Главата му бе виснала като на дърт пител гребена. Киминчата му сидеше кротко и тихо от което на Мурджо му беше най-добре на стомаха. Щото беше спокоен и кротко дооглозгвоше на коча варената глава. Някои от гостите бяха вече под масата. Други които се държаха още допиваха и доизяждаха остатъците от обилната почерпка. Бай Миал бе известен селски скъперник и цепеше косъма на две, но сега за единствената си щерка развърза кесията и му отпусна края. От туй на стрина ти Бойка не и беше много харно. Току го наобикаляше и сритваше тайно под масата. Бай Михал само закачливо я поглеждаше  и хвърляше по едно:

- Еееее стега де, една щерка имам - но вътрешно в душата му ставаше благо, че има добра и пресметлива невеста и продължаваше да си пие кротко ракията. До вечерта всичко се беше изяло и изпило. Гостите кой по корем кой на четири крака се бяха прибрали по къщята си. Останали бяха само миндерите и празната посуда. До дуваря на кочината кротко си спяха Каню и киминчата му. Мурджо се беше свил под курника и нямаше сила на тоя свят която да го искара от там.

Сийка и Гатю седяха на широкото легло в одаята която стрина ти Бойка им беше приготвила и влюбено се гледаха онемели и щастливи. Куга умаляха да са либуват с погледи си легнаха в чергите и до сутринта веки щъркела беше кацнал на бай ти Маловия кумин. Сиреч иде да рече, че Сийка беше непразна както му викат в наше село трудна.

Черния боб

Мина са неделя от сватбата. Сия се пренесе в Гатювата къща. Гатю си живееше сам. Останал беше сирак от малък ама оправен си беше. Дядо му го отгледа докато се спомине. Не се занимаваше с кърска работа нито фце имаше нито къвто и да е добитак. От дяда си беше наследил една дарба, и един вързоп черен боб. Врачуваше с него. Съселяните му и хора от цялата околия се стичаха в село кои с болка кой за добро кой за лошо да им хвърли боб. Да им рече да са спокоини и да приемат съдбата си по лесно. Гатю беше доволен и хората от него. Кога познаеше добре. Кога не познаеше... ами божа работа ще рече и толкоз. Тъй си я караше Гатя.

Кога дядо му си отиваше от белия свят сал едно нящу му заръча:

- Гатьо, чадо, земи тоз боб. Нищо друго не ми остана. С нега дяда да са прехранваш и къща да коланиш. Ама да знаеш чедо като очите си да го пазиш, щото загубиш ли го без ляб ще сидиш и много лошотии те чакат. Неволите ти ще траят дорде внуците ти не нямерят поне зърно от него. - Тъй рече дяда му и си отиде дето му беше писано. От тугас Гатю все с боба. Той нагоре, боба с него, той надолу, боба пак. В пояса го затъкваше. Ей тука отляво. Чак от туй че си беше мушкал ръката толкоз много пъти, пояса на това място каиш беше хванал.

Със тоз боб Гатя и на Сиика главта замота. От както и го фърли първия път трепна и нящо под лявата нянка та и до днес и дъжи влага. Залюбиго и туй сий то. И ето ги мъж и жена.

Ама пусто да упустей тъз воина дето излезе не беше на добро. На Гатя му уставаха два дни до определения срок за явяване в града да го вземат запасняк на фронта. Той Гатю пушка не можеше да държи. Кога беше войник един път му дадоха чифтето и той гръмна по погрешка на фелтфебела песа, и от тогас беше тиловак. Се картофи белеше и боб вареше.

Умислена беше Сийка никак не и се щеше да го пуща. Ама царски закони, не бива, а и не беше сам от село всичките годни мъже тръгваха само Каню щърбия мечкадар и по възрастните мъже останаха.

- Гатьо, Гатьо бре - викаше му Сия ката ден - фърли един боб бре да видим що ще са случи - не му се щеше на Гатю за туй да реди зърната ама нали да не накриви хатъра на невестата си, вечерта преди да тръгне развърза вързопа. Търколиха се зърната и едно застана възнак по очи. Стърчи с гъзъ нагоре. Не беше харно това. Замълча си Гатю, жена ще да има замесена и лошо му мислеше. Разцепи боба на три и три пътя го фърля и се едно и също са падна. Най-доброто беше че смърт не са виждаше. На дзигарка му се падаше и все пътища и стъпки. Ама пусти ингел. Все отдоло си сидеше кога ставаше работа да му се види ще ли се върни или не.

- Харян е боба, Сиьо - тъй и рече Гатю и са тъкулиха ф чергите. Заранта път го чакаше, далечен път и нямаше скоро да се въре така му идеше отвътре едно чувство. И тоз път щеше Гатю да познай.

Изпращане

На заранта цялото Магарешкободилово закипя. Във всяка къща имаше по един поне да заминава на фронта. От къде рев, от къде смях, отвсякъде глъчка се чуваше. Сия бе станала преди Гатя да надроби попарата та да хапнат. За из път Гатю и речи да ни му слага нищу освен комат ляб, малко дрехи и църулити дето бяха му останали като чеиз от дяда му. Сия му беше опрала пояса та сабахлянта Гатю нямяше с кво да опаше потурите си. Взе една саджимка от усукана биволска кожа и се пристегна с нея. Вързопа с боба му беше на масата. Сега като беше без пояс трябваше да сложи фасуля в дисагите отзад, щото на кръста му нямаше каде. Згъна пояса на четри сложи го в дисагите и там пусна вързобчето с боба. Хапнаха със Сия. Простиха се и Гатю пое пътя към града с аркадашите си. Вървейки между селата Магарешкобокилово и Коли петльово, Гатю не разбра, че дисагите му отзад бяха разпрани и кога натъпкваше вързопа възела му се развърза и за беля боба се разпиля по дъното на торбата. Вървейки Гатю ръсеше зърна по пътя и нехаеше за нещастието което му се случва. Дорде стигнат до Колипетльово в дисагите не остана и зърно даже. От тук на сетне за Гатю добро не идеше, тъй му беше рекал дяда му, ама той имаше още време да разбере за това. На третия ден от как бяха тръгнали, Гатю, аркадашите му и останалите съселяни всичките вече бяха на фронта. Отвсякъде пушкала гърмяха. Дим и смрад на барут се носеше из въздуха. Свети Архангел Михаил сбираше душите на падналите солдати и ги караше на едно по добро място. Но на Гатю Марийкин друга орис му беше орисана.

На фронта

Войната вървеше с пълна сила. Душегубеца си прибираше неговото и хич не го беше еня добро ли беше това или зло. Той си вършеше съвестно работата и за това Господ на него разчиташе да му прибира стадото. Божа работа не можеш се меси.

Гатю Марийкин беше далеч от фронтовата линия. Бяха го назначили готвач. Не че добре готвеше, ама глада беше голям. Та каквото попаднеше във войнишките канчета се омиташе до дъно. Гатю беше разбрал, че вече си няма боб и кротко си чакаше смъртта да го споходи отнякъде. Щото освен за тази лошотия на война какво друго може да ти се случи. Ама нейсе и по лошо имало.

Беше затишие. Откъм фронтовата линия не се чуваше нищо. Всеки войник знае, че в тази тишина нямаше нищо хубаво. Кално и мокро време беше. От как Гатю готвеше на фронта девет месеца се бяха минали. От село ни вест ни кост. Мъчно му беше на Гатя за младата му невеста Сийка. Нищо че беше мъж, пущаше си тайно по някоя сълза ама не беше сам всички го правиха. Само се молеше да не го споходи орисията му, дано да е по късно, дано да е като се върне във село и свърши тая пуста война. Поне още малко да и се порадва на Сия та тогава каквото било било. Нека да става и да отминава.

Не знаеше Гатю, че Сийка беше трудна и вече му беше родила мъжко чадо за чудо и приказ. Стойчю го кръстиха да седи и да чака тейка си.

Не се стърпя Гатю душеше го нещо. Искаше да иде и да се разходи из гората, та да му се отпусне душата. Да си пореве сам сред дърва и природа. Рече и тръгна. Позицията им беше до една река. Зад тях на стотина, двеста метра се виждаха голи скали. На там се запъти Гатя. Вървеше сред горичката. Хубава беше тя ама жива диха нямаше ни птички ни зверове, всичкото живо се беше покрило и избягало от това срашно и лошо място на което хората му викаха фронт. Изведнъж времето притъмня. Изви се изнивиделица една силна вихрушка, вдигна прашуляк и мъгял ни път са видише ни брод. Вървеше Гатю на посоки с опипване гледаше да се фани за някое по голямо дърво, та да не го отнесе вихрушката и аха уж да посегне да хване един бор насреща си, усети Гатю, че под нозете си нямя зимя. Продъни са сякаш пустата и полетя Гатю в Гъгламъта черната и почна да пада надолу. Ей тука точно са сети ко му беши казал дяда му.

Гъглъмъта

-Лошотииии та чакат, Гатя, лошотии, варди боба да ти е мирна глъвъта - ортуваше дяда му

- ... и по арно беши на фронта ут куршум да умре - мислише си Гатю -  чи пуне на селу щаха да го отпратят. Там с почести, да го положат и поп Гунчо да го упей, а то ся в Гъгламата са продъни та падна.

Пред очите му една мъгла и мрак нищо са ни види. Падаше Гатю, а дъното аха да дойде ама нейсе Гъглъма и туи ней ко да е, дълбоко и тъмно. И изведнъж пред очите му от към дъното малка светла точка. Далече, далече някъде надолу беше.

- Там ще да е края - мина му тая мисла през главата - и вярно колкото по надолу падаше толкуз по светла и голяма ставаше таз точка. От страх ли от кво на Гатю му притъмня съвсем пред суратя замаи му света и вечи ни виждаше, ни чуваши, ни знаеше нагоре ли пада надоло ли.

Пу ина съра усети Гатю, че мъглата пред суратя му се размива и ставаше светло и по светло и неиде в далечината ще речеш ама не толково далеч му са яви образ. Уж женско май идеше да е ама колкото по близу му са явяваше това създание полът му не беше ясен на Гатя, нещо не беше наред. Не беше виждал Гатю токвози същество и той точно не можеше да намери думата в главата си. Херувим мязяше да е. Само дету крилата му ги нямаше. Кога съвсем му са изясни погледа, що да гледа. Бряяяя чудо. Сиди над него рошаво с дълга куса и клепа на фъндаци. И много пумада имаше пу суратя му. Начарвосану набялосану кату калайджиика за продан. Мирише ама мирише, на харно. Не като Сия на запръжка и лук, и на спаряно, га беше лятоска. Абе гледа го Гатю и то го гледа. Ни той отдумва, ни ей това създание. Чудно му беши. Дълго високо с голи кълки. На идни клечки беши стъпило и как не му са набиваха в питите хич не ти иде на акъля биля. Един кат парцал беше повит на кръста му. Има няма около 30 санти, колкото да скрива срамотиите му. Много тясната блуза очертаваше едни навирини и напращели ненки. Кък сидяха тъи фъчнати напреди Гатю недоумяваше. А шарки и цветове да видиш. Таквозе нещо само кадъните и калайджийките на махята (панаир) кога ставаше беше виждал. Ама що да са чуди, нали поп Гунчо от село разправяше , че херувимите и ангелите били леки куту памук и затуйка фърчели. И не им трябвали кои знай колко одежди, то в рая саде лято имало. И види се в рая май беше попаднал, щото казани и огньове наоколовръст нямаше. Па и ако ли беше в ада то рогатите до сега да го бяха ръгнали да ври в някой катран. Лежейки ей тъй на земята огледа се и по встрани Гатю. Зелено, свежо, гора и едно слънце пече, пече ама пече, задух. Отгоре синьо небе с едно облаче в далечината. И до него прав сиди божи служител, чака го да се належи и почине. Ни зор му дава нит го гълчи.

- При Господа ли съм веки, Херувимко - набра кураж Гатю и го попита.

- Не съм Херувимко, ами съм Урсула - с тънак писклив глас му отвърна съществото и направи един такъв жест с чупка в кръста и си  повдигна левия крак. Гатю си затвори едното око уж да не гледа що има под пърцаля на кръста му, ама в следващия момент са облещи и ококори от туй дето са видя с другото око под таз къса пришувка. Едни бели гащи горе долу педя идуручени отпредя и баят пълни си бяха. Само ако да беше мъжко туй можеше да се види. Гатю съвсем са втрещи. Съществото с ръка си отметне кусъта и пак стъпи с левия крак... Дълга беши тъз пущина и като сидеше наведено над Гатя му влизаше в очите. Урсула ли как беше там не знам му подаде ръка да го вдигне. Гатю плахо посегна и пое голямата длан на божия служител. Страхуваше да го стисне със сила дланта му, данби да я смачка, ако да беше по размери по голяма от неговата. За най-голяма негова изненада Урсула толкоз яко го дръпна, че Гатьо отхвърча от земята гаче ли имаше пружини в задника си.

- Бря, бряяяя, баят сила имаш - зачуди са Гатю и сега вече прав можа по добре да разгледа странното създание по отблизо. Ни мъжко, ни женско, ама що да са чуди, божа работа.

- Ами имам си дееее - весело му отвърна Урсула. И по същия странен начин започна да оглежда Гатю от главата до петите

- ... ти парче да не би да си от някои пътуващ цирк? - продължи Урсула - с тези реквизитни дрехи сигурно си актьор? На къде си тръгнал?

Тъз дума актьор на Гатя хич ни му бе ясна ам все пак се направи, че знае.

- Хм - измънка Гатю - Фасуло или как ти бяше имиту, все ми иди на акъля ти да ми ричеш де съм и де шъ ма водиш. Сигур Свети Петър веки ма чака дъ ма отметни ф тифтеря си и да ми кажи де трябва да одя и ко да прая. Зер нали си херувим пратян да мъ посрещни и отведе при райските двори.

След тази реплика дойде ред и на съществото да се втрещи. Както се хилише като зелка така усмивката му замръзна и очите му се облещиха. Това не убягна от погледа на Гатя.

- Ша ма водиш ли при Света Петра или сам да си одя - при тези думи Урсула отстъпи две крачки назад и физиономията и застина в едно неопределено положение. Леко очудено с наченки на ужас в очите.

Гатю не разбираше недоумението на Урсула и реши, че това е случайно минаващ от тук херувим не точно неговия.

- Не, никаде няма да те вода - отвърна му херувимът - но ще се обадя ей сега на едно място, където сигурно те чакат, а може би и те търсят, явно си се загубил - тоя е съвсем луд, помисли си Урсула. Най-добре е май да се обадя в лудницата на четвърти километър.

- Аааа ще се сетиш ти ама късно ще стане. То като не ме заведеш на време при Светията, ти ще обереш пишкиря зер. Будала с будалата ти. Ей пусти му късмет най- калпавия херувим да ми пратят. То чиляк като умре умира и с късметя си. Абре ти джанъм толку ли си будала, че ни видиш отдека паднах. От войната ида. Вместу да мъ утрепят ази в Гъглъмата се продъних та паднаф. Ей тва е. Сега ако ще викаш някой викай го, че тук не ми се седи.

При тези приказки паника обзе Урсула. Този не стига, че е луд, ами и за умрял се мисли. Нервно с треперещи ръце започна да рови в дамската си чанта. Извади GSM-a и набра с треперещи пръсти услуги.

- Альооо, бихте ли така добри да ми кажете телефона на болничното заведение на четвърти километър - реши да спести думичката лудница, за да не предизвика нежелани реакции в непознатия.

От услуги любезно го обслужиха и Урсула вече говореше с дежурния в лудницата.

- Ало, добър ден... клиниката за душевно болни ли е?... тук има един... който е избягал от вас, мисли се за умрял и говори все едно е от Марс... елате да си го приберете... Да, до него съм... Как изглежда ли?... амиии... като луд как да изглежда... оооо, за облеклото ли, амииии... ужас е облеклото, все едно идва от 18 век. Чакам Ви... тук ще стоя в централния парк съм до телевизионната кула... Да, сам е... не, не... не буйства. Спокоен стои, но не знам до кога... 15 минути, ОК.

Гатю сидеши със зинала уста и гледаше как съществото стоеше с ръка на ухото си. Държеше един странен камък и си говореше само със себе си. По-точно говореше на камъка. Току викаше, да, не, да не, добре и си бърбореше врели некипели... луда работа, помисли си Гатю. Не стига, че му пращат ни мъжки ни женски херувим ами на всичкото отгоре и луду мале ама луду. Абе то в и рая май мира няма да има. Така идеше да му се види и прав ще да излезе дядо му май за тоз пусти черен боб.

Рая

Стояха си двамата и се гледаха. Съществото извади кутийка бяла и лъскава. Измъкна една дълга клечка от нея, лапна я, щтракна с един друг сокаджик и се появи огън. Чудеса, чудеса. Ама кога я запали тъз ваджия на Гатя му умекнаха карачките. Тютюн. На Тютюн му замириса.  Тръпки го побиха по гърба. Чувал беше от поп Гунчо, че само рогатите пушат. Сви се душата му. Лошо.

- Бре джанъм... тука в рая - съвсем тихо произнесе Гатю - дозволено ли е да се пуши - с треперещ глас попита.

Урсула го погледна и съвсем се обърка, не знаеше да му отговори ли, да мълчи ли, и дали си струва да чака линейки и тем подобни лудусти. Кой знае какво му е в главата на този ненормалник.

- Всичко е позволено в Рая. Само почакай малко и ей сега ще дойдат Божиите служители да те приберат - каза,  опитвайки се да бъде убедителен и сериозен. Дано лудия не беше разбрал, че идва линейката.

От някъде в далечината се дочу един странен извиващ звук. Приближаваше се към тях. Изведнъж между дърветата се появиха хора в бели облекла.

- Ангели, най-подире - помисли си Гатю.

Двама носеха носилка. Имаха бели шапки на главите с червени кръстове по тях.

- Оооооох - тежка облекчителна въздишка излезе от утата на Гатя при вида на приближаващите го фъркати. Туй ще да са за него вече пратени - успокои се той и весело подхвърли на Урсула.

- Еййй, Фасуло, ма... разбираш си от работата... хм - и тръгна към санитарите от четвърта поликлиника.

Същите както вървяха, при вида на странно облечения човек стъписано се спряха и се спогледаха. Наистина или беше актьор от някоя пътуваща трупа или си беше чисто луд. Може и такъв да е, ама не беше от тяхната лудница. Тази седмица  нямаха избягал. Повече приличаше на актьор, но какво ще прави тук в централния парк и още повече заедно с един травестит. Да не би някой да си правеше майтап с тях. Стоейки неподвижно и мислейки наглас, групата санитари чакаха идващия към тах човек. Преди някой да беше попитал нещо, Гатьо весело ги поздрави и им рече.

- Ха дал Ви Бог добро, ангели, тоз херувим, дето сте ми го пратили, нищо не знае мамка му - да ме прости Господ - И тютюн пие да Ви го наколадя. Да речете на Свети Петра да го смъмра, че зер с рогатите може да се е сдумал нящо. Та да са го прилъгали де. Ама не ме е работа на мене грешника сметка на божи служители да държа. 

При тези думи всякакви съмнения относно състоянието на човека, в главите на така наречените божи служители от четвърти километър се изпариха. Явно човека си беше луд, но от каде е и как и попаднал тук не беше ясно. Сега всичко на групичката санитари се изясни единственото което остана да направят е да вържат лудия в усмирителната риза. Оградиха го в кръг и единият измъкна от една торба бяла одежда с много дълги ръкави. Леко и със спокоен тон подкани Гатя да се облече без много да буйства. Гатю чинно се съгласи и навлече дрехата. Единия от ангелите така му усука ръцете, че и на всичкото отгоре ги върза отзад. Приканиха го да легне на носилката и го понесоха нанякъде. Има няма две три минути вървяха из гората, излезнаха на един широк друм. Такова нещо Гатю през живота си не беше виждал. Големи железни каруци без коне прелитаха отляво, отдясно. Вдигаха шум. Някой от тях странно пушеха. Сега вече му стана ясно откъде идваше страния виещ звук. От бяла голяма каруца с много кръстове по нея. Отворените и задни порти зееха и чакаха ангелите дойдат. А тя стоеше, виеше и мигаше странно от оранжево-червените си очи. Сигурно така ги посрещат новите мислеше си Гатю. Качиха го вътре. Двама от ангелите застанаха до него. Другите се качиха отпред в друго помещение. Странни маркучи и анджаклами висяха отстрани по стените на каруцата. На тавана имаше кръгла чиния много лъскава. Гатю се огледа във нея и разтегления му образ го накара да се засмее от сърце. Каруцата полетя. Звукът и се усили и дърветата отстрани се сляха в единна зелена маса. Много бързо се движеше тази каручка. Гатьо спокойно си лежеше.

- Джанъм - обърна се той към седящите до нега ангели. - Сега при Свети Петър ли ме водите?

- Този си е луд, ама откъде е избягал - рече единият ангел на другия без да обърне внимание на Гатьовия въпрос.

- Не съм луд бе айол, готвач съм на трета пехотна странджанска рота от четвърти родопски полк. Гатьо Марийкин, ефрейтор от запаса. Той Свети Петър сигурно знае, ще Ви каже сега, само при нега да ме заведете.

- Не бой се, при него отиваме. Отвърнаха му ангелите и изпаднаха в сърдечен смях. Гатю започна да се смее с тях. Групата в задната част на линейката изпадна в бурно веселие, което направи впечатление на седящите отпред божи служители. Не бяха виждали такъв весел луд. А и Гатю съвсем по друг начин си беше представял Рая, херувимите, ангелите и каруците им. Кой знае как ли изглеждаха Свети Петър и Господ. Поп Гунчо, будала с будалата му не беше добре осведомен ей това му беше чудно на Гатя, как тъй божийте служители на земята не знаеха как изглеждат ангелите и прочие. Каручката спря. Замлъкна и звука които издаваше. Сигурно бяха пристигнали. Задните и порти се отвориха и други двама ангели се появиха. Сюрия ангели бяха помисли си Гатю. Ама и умрелите не бяха малко види се. Грабнаха Гатю и го понесоха по един бял коридор със много светещи лампи по тавана. Свалиха го в една бяла празна стая и го изтипосаха прав. След малко дойде един женски ангел с една спринцовка. Това Гатю го беше веждал в лазарета на полевата болница на фронта. Имаше страното усещане, че рая му прилича на лечебница. Женския ангел без да му каже нищо се приближи до него и с много ловко движение му заби спринцовката в задника. Лекото убождане сякаш от комар на селската река го накара да настръхне и мравучки полазиха тялото му. Това усети Гатю в началото, а след малко му стана спокойно и унесено. Не му пукаше вече жив ли е, умрял ли е, даже и за Сия когато му минаваше  някоя случайна мисла го нямаше онова притеснение в душата му. Ръцете се отпуснаха стана му топло и спокойно. Сега чак ангелите му свалиха странната бяла дреха с дългите ръкави. Дадоха му един кат нови бели одежди, и кротко го подканиха да се приоблече, че ще го водят при ЗАВЕЖДАЩИЯ. Сигурно така му се вика на Свети Петра помисли си Гатю. Поведоха го пак по същите бели коридори. Страни хора с нездрави погледи вървяха по тези коридори. Сигурно са другите мъртъвци. Други чакаха по кревати насядали пред многото врати с табелки. Абе много народ си имаше в Рая туй то. Божите служители по нищо не се различаваха от останалите. Само по това че имаха надписи върху джобовете на одеждите горе в ляво и на шапките червени кръстовете. Да се знае, че са божи служители. Туй им беше разликата. Недоумение будеше само факта, че мъртвите бяха някак страно изглеждащи. Едни си говореха сами, други се смееха, трети гледаха през него твърде безизразно. Сигурно тъгуваха по близките си.

- Спри се тук - каза му женския ангел - сега ще влезем при ЗАВЕЖДАЩИЯ да те хоспитализираме. Много сложна дума. Не я разбра Гатю, но не му и беше работа да я разбира. Ангелът почука на вратата отвори я и продума.

- Докараха го, явно не е добре, но не е от наще ще го запишем и проверим в страната от къде е избягал, а може и изобщо да не е бил в болница. То днес нали знаете лудите са много а болниците малко. Със шеговит тон подхвърли ангела. Всичко беше добре само защо все за луди и лудници говореха тези ангели, не можеше да разбере Гатю. Луда работа. Вкараха го в стаята на Свети Петър. Гатю кротко влезе и застана пред седналия зад едно бюро както той си мислеше Светия.

- Добър ден, заповядайте, седнете - подкани го Райския ключар.

- Азе таквозинката ще посидя прав, отче - рече му Гатю. Ти ме пиши ф тифтеря и казвай де да одя и що да правя. Само една молба имам за дяда да ми кажете де сте го настанили и мама и тейко. Сирак ме оставиха като малък, та ако са тук в рая да се видим и разтушим. Че баят време мина откак се споминаха.

Доктора го изслуша спокойно и със същия спокоен тон му отговори.

- Не мисли сега за тях, рано е още да ги виждаш. Но иначе са тук и дядо ти, и родителите ти. Сега с тебе имаме друга работа да свършим. Гатю не дочака Свети Петър да свърши и му рече.

- Азе си мислех, че айляк ще съм в рая и нищо няма да работя, саде филии с мед и масло под някоя дебела сянка ще ям.

- Успокой се сега и седни и не ме прекъсвай като ти говоря. Рече му светията. Тука аз питам, а ти отговаряш. Такъв е реда... замълча малко отчето и добави едно "в Рая"

- Харно, Свети Петре, питай зер. Всичко ще ти кажа. Лошо никому не съм правил. Е, истървал съм по някоя псувня в село в кръчмата ама туй е. Инак врачувам, отвътре ми иде, по някога слъгвам орицата ама то е за добро. Лошотиите не им ги казвам направо... аха да продължи и Свети Петър го прекъсна.

- Добре, добре, знаем всичко, знаем, ти само замълчи, нека и аз малко да поговоря нали се разбрахме.

- Харно, харно млъквам.

- Сега искам да ми кажеш как ти е името.

- Гатю ми викат, Марийкин по свето кръшелно съм Гатю Ставрев Илиюв тъй мий фирмата.

- А някакви документи имаш ли, паспорт, шофьорска книжка.

- Пашапорт имам ама това фишорска канига немам и не знам що е.

- А паспорта ти в теб ли е?

- Не, не е ф меня, на фронта остана кога ме вземаха запас преди да почне войната го дадохме в околииското и сега е у фелтфебела.

- Хм, - измънка Свети Петър - а от къде си?

- От Магарешкободилово съм.

- От къде?-  пак попита учудено отеца. - Иванова, знаеш ли къде е това село.

- Не, господин професоре, не съм чувала.

- Къде се намира Магарешкободилово, младеж - попита го ЗАВЕЖДАЩИЯ.

- Ами под Балканя точно в полето до Езки Заара има нема един ден път с каруца ако я тегли магаре. Ама ако е с кон може и по бърже.

- Иванова, виж разбери къде е точно това село и провери за млад мъж. На колко си години, младеж, попита го Светията. ЕГН-то знаеш ли си го.

- Не съм чувал за таквозе нящо, а инак съм на двадесет и пет, отче.

- Значи, Иванова, веднага виж 25 годишен Гатю Ставрев Илиев, искам бърза справка. За младежа, за селото, за всичко. Аз ще го запиша и настаня.

- Добре, професоре, тръгвам - каза женският ангел и излезе.

- Сега, младеж, ще си поговорим на спокойствие.

- Арно, Свети, давай, слушам те.

- Не ми викай Свети, казвай ми просто докторе - Гатю се зачуди, но щом така казваше отчето така да е, може такава да му е титлата тука.

- Арно Свети, Дофтуре, тъй щом казваш тъй ще да ти думам.

- Добре, да започнем отначало.

- Кога си роден?

- Илядо осемстотин и седемдесет и осмо лето - весело отвърна Гатю. Кога сме се освободили от османците, тогаз мъй мама родила.

- А сега коя година сме. Ами трябва да е мисла 1903 година така излиза да е. Ама тука не знам как мерите времето.

- На училище ходил ли си.

- Одил съм, Свети, а да ме прощаваш ама не ми иде да ти викам дофторе. До трето оделение съм одил. Знам да чита и пиша и сметалото знам. Да сбирам и да вадя. Толкоз можа тейко да...

- Ясно, ясно, не ме интересува тейко ти.

- А знаеш ли къде си сега.

- Знам, в Рая съм, паднаф ф Гъглъмата и ме посрещна онзи луд Херувим Урсула и после ме докараха ангелите при тебе.

- Семейство имаш ли

- Имам зер. Карабойкина Сия ми е невеста. На бай Миал Казанджията е щерка.

- А деца?

- Ех, свети, ако ме бяхте оставили поне още малко на белия свят и туй щеше да стане ама сега... рано ме прибрахте - Тъжно отговори Гатю и се натъжи и гледайки надолу отговори... немам деца, свети, немам.

- Ясноооо - отговори Свети Петър - ще се полекуваме малко с теб, ще си поговорим пак, пък останалото ще видим. Сега да видя къде и в кое отделение да те пиша. Като за начало ще те сложим сам в стая, ще постоиш малко заключен да те понаблюдаваме, а после ще идеш при другите.

Свети Петър вдигна една дръжка на един интересен уред от бюрото си и си заговори сам. На Гатю му заприлича на сокаджика с които си говореше онзи херувим Урсула, само дето това нящо си имаше жици по него. Светията повика някого и се разпореди да настанят Гатя в една стая сам. Дойдоха ангелите хванаха го и го заведоха до мястото. Бяла празна стая с един креват и постели. Затвориха го и го заключиха. На прозореца имаше дебела решетка, както и на външната врата. Прозореца беше непрозрачен с цвят на айрян, но през него влизаше светло. На вратата имаше малко квадратно прозорче. Току някой поглеждаше през него. Гатю легна. Дали от умора или от спринцовката дето му я гъкна онази ангелка или от водата дето му дадоха да пие. Заспа дълбок и спокоен сън.

Глава II

Лудницата на четвърти километър

Справката

Сестра Иванова излезе от кабинета на завеждащия и се отправи по коридора към своята стая да изпълни поръчаното от Свети Петър. Вървейки по коридорите на болницата тя по нищо не се отличаваше от лудите, за които трябваше да се грижи. Не можеше да сдържи смеха, напиращ в нея. Гатю беше разсмял, от идването си до момента, доста от иначе тъжния и умислен персонал на болничното заведение. Коментарите по неговото настаняване се нищеха вече в почти всички кабинети. В болницата имаше всякакви. На втори етаж пета стая беше Наполеон, до него Хитлер, през две стаи беше Лили Иванова и доста други исторически личности. Имаше и такива които не знаеха кой и какво са, а някои умишлено криеха информацията за себе си. По причина, че бяха преследвани от тайни и не знам какви си служби. Изобщо много народ беше изкудкудякал. Гатю си беше нормален но на гореописаните събития и това, че попадна от 1903 в 2003 год. просто нямаше как да бъде приет за нормален в света, за който той нищо не знаеше. Всичко дойде от боба.

Иванова влезе в стаята си. Обади се на справки и помоли да и дадат телефон на кметството на село Магарешкободилово. Служителката от услуги възкликна и доста време се позабави.

- Извинете, госпожо или госпожице - попита тя учудено - но такова село няма в каталозите, да не би името да е сменено?

- Нямам представа - каза Иванова - искам да направя справка за един наш пациент и в общи линии обясни къде, как и по какви причини пита за селото с особеното име. Служителката беше доста любезна и не след дълго време установи, че село Магарешкободилово вече е преименувано в Марково и с удоволствие от свършената работа даде телефона на кметството. Иванова се свърза. Обясни и там вече малко по-подробно за случая и поиска спешна справка за Гатю Ставрев Илиев, 25 тод. Кметът беше услужлив човек и на драго дърце прие поставената му задача. Но от тук тръгнаха недоразуменията. След около час по факса се получи следната справка:

 

ГАТЮ СТАВРЕВ ИЛИЕВ - 25 год. - герой от войната през 1903 год. изчезнал безследно девет месеца след като е заминал на фронта, тиловак, помощник готвач. В момента синът му Стойчо е на 98 год. жив и здрав старец. Има и внук Петър на 45 год.

 

Веселата усмивка на Иванова замръзна. Човекът, за който се представяше новоприетият пациент, е от доста време мъртав. Тя грабна листчето от факса и веднага отиде при ЗАВЕЖДАЩИЯ отделението. Влезе в стаята и с доста притеснен тон каза:

- Професоре, ако човекът, който приехме, е този, за който се представя, то Вие тогава със сигурност ще сте Свети Петър.

- Не Ви разбирам, Иванова?

- Ами просто Гатю, или както се представи новопостъпилият, вече от доста време е мъртъв, от близо 100 години.

- Иванова, мъртвите са в гробищата, тук имаме само луди.

- Професоре, значи този луд не е Гатю, просто трябва да поговорим отново с него. Явно има дълбока шизофрения и не може да определи кой е в момента. - Иванова подаде факса на доктора и седна. Професорът го прочете с доста учудена физиономия.  Назначи всички необходими процедури и изследвания, за да се установи самоличността на новия. И след като работното му време изтече, си тръгна. Настъпи първата вечер, откакто Гагю се продъни в Гъгламъта.

 

***

 

Гатю стоеше на леглото в  стаята си. Здравият 10 часов сън ободри и нашия герой. Той се събуди доста преди санитарите да дойдат да донесат закуската му. Действието на успокоителните и приспивателното, което му дадоха, беше минало. Сега умът му работеше добре. Обстановката не го притесняваше особено. Не знаеше само защо когато пристигна в Рая, всички го мислеха за луд. И херувимът, дето го намери. После и ангелите, дето го докараха при Свети Петър. Чудна работа. И точно в момента, когато щеше да стигне до някакво умозаключение, вратата на стаята му се отвори. Двама ангели, единият с поднос в ръка. Другият с някакъв тефтер. На подноса явно си личеше, че има храна. Гладът беше налегнал Гатю и видът на димящата паница подсказа на изтръпналия му стомах да започне работа доста преди храната да е попаднала в него. Устата му се напълни със слюнки и Гатю преглътна жадно.

- А сетихте са джанъм, думах си веки, че гладян жи сида тука. - Рече Гатю и стана прав. Ангелът с подноса му подаде храната и учтиво го помоли да го последва. Другият фъркат сидеше само и го гледаше. Сега чак Гатю забеляза, че в ръцете си държи спринцовка.

- Аааа няма да се разбираме така - снощя куд дуйдоф идин женцки ангял ма гъкна утзадя, без да ми риче нищу, сигя и ти аку жи ма ръгаш, много та моля да ми убадиш. Другият ангел не реагира, само утвърдително кимна с глава. Но погледът му не говореше, че е разбрал що го помоли Гатю.

Държейки подноса, Гатю се извъртя гърбом към вратата и гледайки фъркатото се измъкна подир другия заднишката, да не би тоз да го изненада както беше станало вчера. Излезайки така под напрежение назад никак не му беше удобно, ама пусти му ангел, стои със спринцовката и все в гъза го глида.

- Ши ма ръга, само да е посмял тоз път -  с тази плоска тинкия, на която беше поставено яденето. ще го изпращя. да знай той кой е Гатю и трябва ли постоянно да го бодът с тез игли отзад. Мислейки си така. той се обърна за момент да види накъде беше тръгнал другият, за да го последва и... тука беше грешката. Седалищните му части усетиха острото пробождане и парещата болка на проникващото лекарство в него. Изненадата беше стряскаща. Гатю рязко се извъртя с ококорени очи и машинално стовари с все сила таблата върху главата на ангелчето. Онова избели такъв поглед и краката му станаха кашкавалени. Не можа да рече гък. Ударът върху темето му дойде изневиделица и ответна реакция нямаше. Чу се остър звук на пръскащи се паници. Издрънчаха чаши, лъжици и всичко, де що имаше по таблата, се пръсна на белия под на коридора. От задника на Гатю стърчеше спринцовката.

- Аз рекаф ли ти нящу - стоеше наведен над припадналия санитар и му говореше. От останалите стаи се подадоха други ангели, разтревожени от звука на разсипаната табла и строшената посуда. Никой не смееше го да доближи.

- А мъй ръгнал ощи някуй, а съм гу пратил ф пъкъла - на висок глас съобщи на всички наблюдаващи го. Нямаше желаещи да повторят операцията с убождането. Настъпи тишина. Гатю усети, че нещата не са много наред и реши да замаже положението. Клекна до прострялия се като прана черга на пода санитар и започна да му вее с шепи. Още при първото помахване, заспалият принудително божи служител отвори очи и като видя образа на стоящия над него луд, панически се оцъкли. Смразяващ хлад на страха изпълни вените му и започна запъвайки да му се моли.

- Моля те, не ме наранявай, моля те, не, не, не... и зацикли като изтъркана плоча на едно място.

- На бой се, няма да та бъхта повеке, туй бяши закоту ма стрясна.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!!!

© Митко Донев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Ти от коя планета си пристигнал?!Докарай още такива като теб...ега потръгнат нещата!
  • Браво!!! Присъединявам се към мнението на Добрина Много,много ми хареса! Усмихна ме
    П.С. Любопитна съм да разбера какво ще се случи с горкия човечец
  • Поздравления! Много увлекателно написано, интересно и забавно! За мен беше удоволствие да го прочета и с нетърпение чакам продължението! (макар че малко ми дожалява за бедния Гатю)
Random works
: ??:??